Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
Прибрах я в джоба си. Щях да я дам на Лена, за да я сложи на гердана си с дрънкулки и да ми я пази. Значи не се беше загубила. И аз не се чувствах вече загубен.
На мама би й харесало. Ще й хареса. Точно както би харесала Лена — а може би вече я беше харесала.
„ПРИЗОВИ СЕ САМА.“
Отговорът е бил пред нас през цялото време. Просто е бил затворен сред книгите в кабинета на баща ми, между страниците на готварската книга на майка ми.
Подаваше се сред прашния бял сняг.
12.I
Обещанието
Нещо особено се носеше из въздуха. Обикновено, когато чуете това, всъщност нищо не се носи из въздуха. Но колкото повече наближаваше рожденият ден на Лена, толкова повече започвах да се чудя. Когато се върнахме от зимната ваканция, коридорите, стените и шкафчетата в училище бяха покрити с графити. Само дето не бяха обикновени графити — думите дори не бяха на английски. Всъщност, ако човек не беше виждал „Книгата на луните“, нямаше да ги помисли за думи.
Седмица по-късно всички прозорци в кабинета по английски език се строшиха. Можеше да бъде вятърът, разбира се, само че дори не подухваше. А и как може вятърът да удари на едно-единствено място?
След като вече не бях в баскетболния отбор, трябваше да посещавам часовете по физическо — може би най-лошия курс в „Джаксън“. След един час, прекаран в спринт за време и катерене по въже, намерих шкафчето си отворено и всички книги — разпилени по земята. Раницата ми беше изчезнала. Линк я откри по-късно, захвърлена в кофите до салона, но вече бях научил урока си. Гимназията не беше подходящо място за „Книгата на луните“.
Оттогава я държах в гардероба си. Все очаквах Ама да я намери, да каже нещо, да покрие стаята ми със сол, но нищо не стана. През изминалите шест седмици постоянно се ровех в старата кожена книга, сам и заедно с Лена, като използвах речника на майка ми по латински. Имаше стотици заклинания и много малко от тях бяха на английски език. Другите бяха написани на езици, които не разбирах, и на чародейския код, който дори и не се надявах да разгадая. Колкото повече изучавахме книгата, толкова повече Лена се отчайваше.
— „Призови се сама“. Няма смисъл.
— Разбира се, че има.
— В нито една от главите не се казва нищо за това. Няма го в нито едно от описанията на Призоваванията.
— Трябва да продължим да търсим. Няма да ни поднесат отговора наготово. — Вярвах, че отговорът е в „Книгата на луните“ и можем да го намерим. Не можехме да мислим за нищо друго, освен че след месец можем да загубим всичко.
Нощем стояхме до късно и си говорехме от отдалечените ни едно от друго легла, защото сега всяка нощ изглеждаше все по-близо до онази, която можеше да ни бъде последна.
За какво мислиш, Лена?
Наистина ли искаш да знаеш?
Винаги съм искал да знам.
Дали все още го исках? Погледнах към картата на стената със зелената линия, свързваща всички места, за които бях чел. Ето ги всички градове от въображаемото ми бъдеще, съединени от маркер и кабарчета. За шест месеца доста неща се бяха променили. Вече нито една зелена линия не можеше да ме отведе в моето бъдеще. Само едно момиче можеше да го направи. Но сега гласът й беше слаб и трябваше да се напрягам, за да я чуя.
Една част от мен иска никога да не бяхме се срещали.
Шегуваш се, нали?
Тя не отговори. Не и веднага.
Просто това, че сме заедно, прави нещата още по-трудни. И преди си мислех, че имам много за губене, но вече имам теб и…
Знам какво имаш предвид.
Повдигнах нагоре абажура от нощната си масичка и вперих поглед право в ярката крушка. Ако не откъсвах очи от нея, изгарящата светлина щеше да пресуши сълзите ми.
Вече мога да загубя и теб.
Това няма да стане, Лена.
Тя беше спокойна. За известно време бях заслепен от светлината. Дори не различавах синия цвят на тавана, макар че гледах право нагоре.
Обещаваш ли?
Обещавам.
Лена знаеше, че може би няма да успя да спазя обещанието си. Но го направих, защото щях да открия начин то да се превърне в истина.