Пазителката на гълъбиците

Приближих се, като се прикривах зад едно лимоново дърво, по което вече нямаше плодове. Въпреки че дървото бе повехнало и без листа, кората все още пазеше особения си аромат, остър и същевременно сладък.

Видях мъжете, които държаха огромна урна от сиво-кафява глина — в такива съхраняваха свитъците си. Заровиха я внимателно, напявайки молитва над нея, после бързо я затрупаха със свещената пръст. Напевните молитви на есеите ги докарваха в състояние на екстаз и те се олюляваха и повдигаха ресните на молитвените си шалове към небето, за да може Бог да чуе радостта в молитвите им.

Мислех за странната постъпка на есеите. На следващата вечер отново се върнах на същото място. Те пак бяха там и заравяха още една урна. На сутринта попитах майка си какво можеше да означава това, че благочестиви мъже нарушаваха свещената земя толкова потайно. Тя боледуваше от дни, разсеяна и бледна; бе оставила работата в гълъбарника на мен, Йаел и Ревка и хапваше само малко супа и вода. Правеше си чай от горчив фий и краставица, зелен на цвят, много силен, от който пиеше през целия ден. Не можеше да понася жегата и посипваше главата си с вода, а после сплиташе мократа си коса, за да остане възможно най-дълго влажна.

— Заравят ръкописите си, защото си тръгват — обясни ми тя. Беше уверена, защото бе изучила обичаите на есеите, когато бяха дошли за пръв път тук. Свитъците им бяха най-важното за тях, документите за вярата им. — Искат да са сигурни, че техният свят ще остане, дори и всички те да загинат, и не се доверяват на никого от нас да ги съхрани. Това е техният начин да опазят най-ценното си, преди да заминат.

— Трябва да я спрем! — извиках аз. Нямахме време, трябваше да спасим сестра ми. Щях да я завържа с въже, да покрия устата й с шала, за да не може да извика, както бе направила, когато бягахме от баща й. Щях да помоля Йаел за плаща на невидимостта, онзи, с който изведе Мъжа от север от крепостта, за да увия сестра си от главата до петите. Ако мъжът на Нахара тръгнеше да я търси, щеше да види само роса по тревата.

Майка ми тъжно поклати глава, когато й предложих да направим нещо.

— Не може да бъде сторено. Да не мислиш, че не съм видяла съдбата й, също като твоята?

Влажната й коса сияеше в мрака. Напоследък не пиеше достатъчно вода и през деня бе като изцедена. Бе започнала да носи черен шал. Ръцете и краката й бяха подути, кожата й бе мътна, но все още бе красива. Някои мъже казваха, че небето бледнее пред нея и че в отвъдното ангелите ще се поколебаят да я извикат при себе си, защото ще се уплашат, че красотата й ще ги заслепи.

— В мига, в който видях есея, знаех, че той ще я изкуши да тръгне по пътя, по който не бива да поема. Видях гибелта й, както видях и твоята. Защо мислиш го отпратих от гълъбарника?

— Не разбирам.

Усетих, че в мен се надига ярост. Майка ми винаги бе казвала, че аз ще бъда погубена от любовта, не Нахара. Бях променила живота си неведнъж, а два пъти само защото тя ми бе наредила да го направя. Изпълнявах желанията й без съмнение, без колебание. Спомних си как изгорихме дрехите ми на брега на Соленото море, как се отрекох от това, което бях, само за да я зарадвам. Бях се извърнала от Амрам. Не можех да му разкрия истинското си лице и това уби любовта ми към него.