Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
След като се увих в плаща на убиеца, стражите престанаха да ме забелязват. Изчезвах пред очите им, вече не заслужавах да спират погледите си върху мен. Подвикваха към Йаел и продължаваха да се възхищават на червената й коса, а на мен не обръщаха внимание, докато се влачех след нея с вързопа сухи съчки.
В избрания ден аз отидох вместо Йаел в кулата. След като се нахранеше, пазачът там често лягаше да подремне на пейката. В джоба си носех ключа от извитото желязо, който майка ми бе направила, за да убеди стражите, че робът сам е отключил веригите си в гълъбарника и да не се досетят, че Йаел му е помогнала. Бях покрила главата си с плаща на убиеца. Никой не ме спря, когато тръгнах по коридора и после по стълбището. Пазачът вече дремеше, както Йаел ми бе казала, че ще стане. Влязох в килията на роба, но в първия миг се дръпнах назад, потресена от миризмата вътре. Бе тъмно и все пак виждах Уин на дрипавия му сламеник. Беше толкова мръсен, че никой не би се досетил, че когато за пръв път дойде при нас, късата му коса бе бледа като сняг, а кожата му бе с цвета на мляко.
Въпреки тъмнината Уин ме позна и се изправи, за да ме поздрави.
— Воинът — каза той нежно.
Гласът му бе изтънял, заглъхваше в гърлото му. Тялото му вече не бе силно, а изтощено от липсата на въздух и храна.
— Днес съм някой друг — казах му аз.
— Кой? — попита объркано робът.
Усмихнах се, после свалих плаща си и пристъпих към него.
— Аз съм ти.
Никой от пазачите не обърна внимание, когато две жени минаха през портата, едната с нищо незабележима, увита в сив плащ. Бяха свикнали да излизаме от крепостта по това време, щом мракът плъзнеше по небето и завесата между деня и нощта се отдръпнеше, за да позволи на ангелите и демоните да навлязат в нашия свят. Облегнати на стената и вперили погледи над планината, където някакъв ястреб се рееше в кръг, сякаш се колебаеше дали да се завърне, преди да изчезне завинаги в падащия мрак, изобщо не забелязаха, че Йаел се върна сама със снопа съчки.
Аз изчаках в кулата, за да съм сигурна, че Уин ще се отдалечи достатъчно; стоях в килията и си повтарях псалма за защита. Винаги поставям Бог пред себе си. Радвах се, че бе сезонът, в който растеше дивият лук и зайците излизаха от дупките си, за да търсят свежата нова трева. Може би щеше да успее да оцелее в пустошта, докато се опитваше да открие пътя си обратно в земята на елените.
Никакъв пазач не доближи до вратата, която бях отключила, за да избяга робът. Не след дълго си тръгнах и аз, незабелязана, облечена в туниката, с която отново се превръщах в момче и приличах на един от многото младежи, които идваха в казармите, за да помагат на нашите воини.
13
Войната наближаваше сред трептящия месец Тамуз, когато се улисвахме с винените лози и въздухът ухаеше на сладост. Големи птичи ята прелитаха над главите ни, завръщайки се от зелените поля на юг, пеликани и щъркели, керкенези и бързолети. Имаше и ята от хора, които прекосяваха пустинята, преди да бъдат заловени, вълна от бегълци, надигаща се пред войниците от Трети легион. Някои от тях идваха при нас. Молеха за милост и помощ и им разрешаваха да опънат заслоните и палатките си в градините ни; можеха да ядат плодовете, които падаха в четирите им краища, както повеляваше законът ни. Не само бегълците гладуваха. Плодовете и тънките питки хляб не бяха достатъчни, за да заситят нашия глад. Излизах от крепостта и ловях пойни птички с мрежи. Когато се уморявах да ловувам като момиче, вземах лъка си и стрелях по фазани, за да имаме нещо на трапезата си.
Никой не ми казваше нищо, когато ме виждаха да вървя из площада с лъка, преметнат на гърба; може би мислеха, че лъкът е на брат ми и в негово отсъствие се грижех за вещите му. Най-вероятно смятаха, че съм тръгнала да чистя стрелите, които носех, защото върховете им бяха опръскани с кръв.
Майка ми бе оплакала сестра ми и за нея тя бе мъртва, но аз носех фазани и на есеите винаги когато имах възможност. За мен Нахара не бе мъртва. Често я наблюдавах сред скромните, усилно работещи жени. Спомнях си как ме следваше през полята в нашия предишен живот, как я гонех около палатката ни и бухах като бухал, за да я разсмея. Спомнях си годините, когато спяхме на един сламеник, сънувайки един и същи сън, така че щом се събудехме, можехме да си бъбрим за нашите нощни видения. Винаги бях копняла нейният баща да е й мой баща, за да бъдем истински сестри. Сега се боях, че ще избяга, ако я заговорех и я помолех да се върне.