Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
След като им занесох птиците, отидох да седна на дървената пейка до Нахара край козия обор. Заедно оскубахме фазаните. Скоро в краката ни се оформи кръг от искрящи кафяви и зелени пера.
— Все още умееш да ловуваш — кимна многозначително сестра ми. Есеите вярваха, че жените не бива да докосват оръжие или да отнемат живот.
— Когато никой не гледа — пошегувах се аз, надявайки се, че ще се присъедини към смеха ми. Вместо това тя поклати глава. Сестра ми, чиито сънища бях споделяла, чийто дъх бе същият като моя, се срамуваше от делата ми.
— Всемогъщият винаги гледа.
Почувствах, че ме съди.
— Прекланям се и отправям молитвите си към Него. Той вижда и това.
— Намираме се на прага на края, а ти се държиш така, все едно животът ще продължи и всеки ден ще бъде като предишния.
Сякаш сестра ми бе станала мой учител, а аз бях лошата ученичка, която не се справяше с уроците. Нахара бе убедена, че Краят на дните наближава, както вярваха есеите, и че е безсмислено да се тормозим с дреболиите на всекидневния живот. Ние, останалите, бяхме заблудени хора, които отказваха да приемат истината, че светът, който познавахме, скоро ще свърши. Туниката и шалът на сестра ми бяха протъркани, защото жените на есеите нямаха време да предат и тъкат, а и от това, което тя ми говореше, явно не виждаха и смисъл да го правят. Ако Краят на дните наистина бе настъпил, то туниката на сестра ми щеше да бъде погребалната й одежда. Довери ми, че нейните хора вече не спели. Имали още толкова много работа по своите свитъци, в които разкривали Божията истина, а знаели, че времето няма да им стигне. Може би затова изглеждаше толкова бледа. Бе отслабнала много, костите под гърлото й сякаш щяха да пробият кожата. Разказа ми, че хората й често се молели нощем и чакали да видят дали слънцето ще изгрее отново, дали ще настъпи нов ден.
По ръцете ни бе полепнала кръв от фазаните. Птиците щяха да бъдат провесени на въже, така че цялата кръв да изтече от телата им, преди да бъдат осолени и сготвени. Нашият народ никога не поглъща кръв. Това е един от най-строгите Божии закони. И все пак пръстите ни бяха омърсени от кръвта на убитите от мен птици. Докоснах сестра си по ръката. Тя ме бе издала на майка ни, но аз не можех да я изоставя.
— Какво ти дават тези хора?
— Всичко — Нахара се отдръпна и поклати глава, разочарована от мен. — Те дават на всички ни един свят, изпълнен с мир, Азиза.
Погледна към казармите и купчините оръжия пред тях. Децата се занимаваха да изчукват камъни, за да ги заоблят и да могат да ги мятат срещу враговете ни, ако сглупяха да ни нападнат. Нахара се обърна отново към мен с навлажнени очи. Тя винаги е била особено чувствителна към насилието и смъртта. Затваряше очи, когато убиехме заек. Народът ни не яде зайци, смятаха се за нечисти, но сред народа на бащата на Нахара нямаше такъв закон. Направи го ти, казваше ми тя, докато клетото създание трепереше в капана си. Аз улавях заека и прерязвах бързо гърлото му. Правех каквото ме помолеше.
— Не можеш да вярваш, че това е отговорът — посочи тя планините от оръжие.
— Какво ще направят твоите хора, ако ни нападнат? — попитах я аз.
— Ще се уповаваме в Абба — отвърна смирено тя. Ръцете й бяха отпуснати в скута. Изглеждаше спокойна и красива, по-възрастна от истинските си години. Отначало помислих, че говори за техния водач, после осъзнах, че има предвид Бог. И тя, също като всички есеи, твърдеше, че има лична връзка с Всемогъщия. Говореше за Него, сякаш наистина бе Негово дете.
— А ако това означава, че всички ще умрем? Тогава какво? Да легнем и да позволим римляните да ни смачкат ли?
Нахара ме погледна със съжаление, сякаш аз бях по-малката сестра, неспособна да разбера.
— Тогава ще възкръснем отново.
— Баща ти бе смел мъж. Той се бореше, за да защити мира.
Тя се усмихна нежно на забележката ми. За миг зърнах отново момичето, което бе, преди да ни напусне.
— Човек не се бори за мир, сестро. Трябва да го прегърнеш.