Дяволската колония

Причината за малкото посетители беше очевидна. Басейнът се намираше на трийсетина километра от най-близкия маршрут и долината бе обградена от всички страни с коварни скали, издигащи се на четирийсет и пет метра. Само най-храбрите се осмеляваха да рискуват да дойдат тук.

За щастие, разполагаха с хеликоптери. След като отрядът слезе, машината се издигна във въздуха.

Приведен, за да се предпази от вятъра от роторите, Пейнтър трябваше да вика, за да го чуят.

— Разполагаме с малко повече от час! Трябва да открием този изгубен град!

Горе кръжаха и други хеликоптери, натоварени с изолирани взривни кутии, използвани обикновено за неутрализирането на подозрителни пакети. Планът беше да намерят нестабилното вещество. Ако не можеха да неутрализират наноматериала на място, щяха да го изнесат нагорещен от долината и да го изхвърлят далеч от калдерата. Това беше основната им цел — да защитят супервулкана.

След това щяха да се занимават с разрушителните последици от взрива. Кат беше натоварила японския физик да работи върху различни сценарии, без да изключва и прибягването до ядрено оръжие при нужда.

Но това беше за по-късно.

Първо трябваше да открият гробницата на тоутсиий унстоу пуутсийв, а това нямаше да е лесна задача. Пейнтър огледа извисяващите се отвесни скали, тъмните борове и зелените ливади, започващи от мястото, където двата сребристи потока се сливаха.

Мястото беше прекрасно, но може и да не беше точното. Древният художник можеше да е изобразил тази долина и само защото му е харесала. Възможно бе тя да няма нищо общо с изгубения град.

Един човек обаче не споделяше мнението му.

— Тук е! — отсече професор Канош. — Как не се сетих по-рано?!

Ханк оглеждаше онова, което бе дало живописното име на долината — светлосивите геотермални образувания, издигащи се между бреговете на двата потока. Според Чин това бяха гейзеритни конуси, формирани от отложени минерали от малки гейзери. Бяха около четирийсет върху площ колкото половин футболно игрище. Някои бяха ниски и заоблени като достигащи до коляното мухоморки; други се издигаха на три метра и приличаха на гигантски африкански термитници. Повечето бяха затихнали, но някои продължаваха да бълват пара или вряла вода. Според рейнджъра много от по-големите си имаха имена — Вълшебната гъба, Фалоса, Питчъра.

Ханк стоеше именно пред последния. Пара се издигаше от върха на най-високия конус и той бе като миниатюрен вулкан сред съседите си, които повече приличаха на комини. По страните му се стичаше вода и течеше на малки ручейчета по варовиковата земя.

Джордан стоеше до Ханк и току поглеждаше към Каи. Групата на Рафаел се беше събрала от другата страна на геотермалното поле.

Като сочеше с бастуна си, Рафаел нареди на Берн и хората му да започнат систематично претърсване, най-вече на отвесните скали. Умно решение. Ако имаше вход към някакъв подземен град, той най-вероятно бе някъде там.