Аферата Рембранд

„Аферата Рембранд“ е художествено произведение. Имената, героите, местата и събитията, описани в този роман, са плод на авторовото въображение или са използвани с художествена цел. Всяка прилика с реални личности, били те живи или мъртви, търговски дейности, компании, събития или заведения, е напълно случайна.

Статистическите данни, отнасящи се до кражбите на произведения на изкуството, цитирани в романа, са достоверни. Верни са и историите за кражбата на „Мона Лиза“ от Леонардо да Винчи през 1911 г. и за „Път в Севър“ на Коро през 1998 г. Картината „Портрет на млада жена“, която присъства на страниците на „Аферата Рембранд“, не е била открадната просто защото не съществува. Ако такъв портрет имаше, той би приличал много на „Портрет на Хендрике Стофелс“, маслени бои върху платно; 101,9 на 83,7 сантиметра, който е изложен в зала 23 на Националната галерия в Лондон.

Не съществува галерия на име „Де Врис“, разположена на канал Херенграхт, въпреки факта, че много търговци на картини от Амстердам и Хага с радост са търгували с немските окупатори през Втората световна война. Историята на Лена Херцфелд и семейството й е измислена, но за съжаление, информацията относно холокоста в Холандия, цитирана от нея, не е. От 140 000 евреи, които са пребивавали в Нидерландия при започването на арестите, едва 25 000 намират скривалища. Една трета от тях са предадени и арестувани, често от собствените им сънародници. Популярният театър „Холандсхе Схаубург“ действително е служел като временен затвор, а през улицата срещу него наистина е имало забавачница. Животът на стотици деца е бил спасен благодарение на смелостта на работещите там и на холандската Съпротива — един от малкото светли епизоди на фона на мрачната картина на холокоста в Нидерландия.

Съдействието, оказано от Римокатолическата църква на нацистки бегълци, издирвани за военни престъпления, е добре документирано. Същото важи и за срамната политика през военно време на швейцарските банки. По-малко известна обаче е ролята, която швейцарските високотехнологични фирми играят в снабдяването на държави с ядрени амбиции с технологиите, нужни им за производството на високообогатен уран. В изчерпателния си труд „Да продаваш заплаха“ експертът по разпространение на ядреното оръжие Дейвид Олбрайт описва как през 90-те години агенти на ЦРУ „стават свидетели как швейцарски държавни служители си сътрудничат с доставчици, снабдяващи Пакистан със стоки от взривоопасно естество, като по този начин потъпкват официалната швейцарска политика и стриктните закони за контрол на износа от страната“. Олбрайт пише също, че „правителството на Швейцария демонстрира нежелание да предприеме действия за прекъсването на подобна дейност или за съвместна работа с ЦРУ“. През лятото на 2006 г. швейцарски прокурори заплашват с повдигане на обвинение няколко служители на ЦРУ, участвали в разбиването на глобалната мрежа за трафик на ядрени технологии на Абдул Кадир Хан. Единствено намесата на служители от най-високите етажи на американското правителство убеди Берн да преосмисли позицията си.