Малка звезда
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стела Джелепова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Малка звезда». Краткое содержание книги:
„Урд!“
В сряда проспа края на учебната година, макар очите ѝ да бяха отворени. Леки летни рокли и звънтящи гласове, фалшиво пеене и тук-таме сълзи при мисълта за сбогуването преди лятото.
Това не я засягаше, не засягаше Урд, не го и разбираше. Мислите ѝ бяха при глутницата.
В петък следобед Тереса отиде до Сведмюра да вземе Терез. Още на Руслагсбанан към тях се присъединиха някои от другите, а на спирката ги чакаха още няколко момичета. Като се качиха на автобус 621, липсваха само Ма̀лин и Сесилия.
След кратка размяна на есемеси планът им потръгна като по часовник. Ана Л. дойде и ги отведе по няколко наведнъж в една малка количка, която беше толкова ръждива, че нямаше как да си говорят в движение — и гърнето, и подът бяха продънени. Ана с викове обясни, че я купила за три хилядарки.
Когато Беата каза „вила“, Тереса си бе представила нещо съвсем различно. Може постройката, сгушена в боровата гора, някога и да е била вила, но оттогава ѝ бяха направили толкова много пристройки, че приличаше на най-обикновена къща, макар и с необичайни пропорции и изобилие от декорации. Най-близкият съсед живееше на половин километър; по склона към езерото всички дървета бяха изсечени и изкоренени, за да се отвори гледка към водата; просеката беше широка трийсет метра и водеше до дървен пристан.
Роня взе колата, за да посрещне Малин и Сесилия, които пристигаха със следващия автобус, а през това време останалите изследваха двора заедно с Беата. Старият гараж беше преустроен на работилница с две дърводелски маси; Беата обясни, че през лятото баща ѝ прекарвал кажи-речи цялото си време в нея. Оттам и прекомерните дървении по къщата. Баща ѝ можел да посвети цяла седмица на педантично изработен и ужасно грозен фриз, само за да не му се налага да си контактува с майка ѝ.
Докато излизаха от работилницата, Тереса забеляза една прогнила врата, която изглежда беше захвърлена на склона, и щеше да изчезне в земята. Тя отиде до нея и видя избуялия около ръждивата брава мъх; оказа се обаче, че не е захвърлена, а си е нормална врата с рамка.
— Землянката — поясни Беата. — Супер зловещо.
Терез се беше присъединила към тях и сега помогна на Тереса, която бе задърпала дръжката. Доста се помъчиха с прорасналата в гниещото дърво трева, но накрая успяха да отворят вратата и от дълбините ги лъхна мразовит повей на пръст, желязо и разложение. Без колебание Терез слезе по трите стъпала до долу и потъна в мрака.
— Ехо? — извика Тереса. — Какво правиш?
Не последва отговор, затова Тереса преглътна, последва я по стълбите и през входа — беше много нисък — и ѝ се наложи да се превие одве, за да се промуши. Температурата спадна с няколко градуса; след като очите ѝ привикнаха с тъмнината, установи, че се намира в изненадващо просторно помещение. Можеше да стои изправена, а до стените във всяка посока имаше по два метра.
Откъм най-тъмния ъгъл прозвуча гласът на Терез:
— Тук е добре.
Тереса пристъпи по посока на гласа; зрението ѝ се беше пооправило и тя различи Терез, седнала на един нисък сандък с гръб към стената. Сандъкът беше продълговат и Тереса седна до нея и погледна към входа, към света навън, който изведнъж ѝ се стори безкрайно далечен.
— В какъв смисъл е добре? — попита тя.
— Ти знаеш.
Гласовете на останалите се чуха откъм другия свят и те заприиждаха една по една в студената плесенясала стая. В момента, в който влизаха, започваха да говорят шепнешком. Софи имаше фенерче на ключодържателя и бавно плъзна синята светлина из помещението.
Каменните стени бяха влажни, а на купчина до вратата се търкаляха разни гнили инструменти с ръждясали метални части. От равния пръстен под тук-таме стърчаха някакви бели филизи, които Тереса намери за отвратителни. Иначе стаичката ѝ се виждаше… добра. Много добра.
Софи освети продълговатия сандък, на който седеше Терез, и Тереса видя на предната страна избелели червени букви: „Внимание! Избухливи вещества!“ Усети гъделичкане в корема и се обърна към Беата:
— Да няма динамит?
— Не — отвърна Беата. — За съжаление, не. Вътре държахме картофи. Едно време. А преди това не знам.
Тереса сбърчи нос. Леко разочарование. Не че имаше някакви планове, но самата мисъл да разполага с експлозиви беше примамлива. Миранда изглежда споделяше мнението ѝ:
— Мамка му, колко жалко. Представете си да имахме динамит.
Известно време мълчаха, застанали една до друга в мрака и сред мириса на мухъл; всяка обмисляше личните си причини да иска да притежава вещество, с което може да прати всичко и всички по дяволите. След това гласът на Роня проехтя откъм двора: