Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
Но най-вече пълната липса на Тереза от останалата част от историята на Сара.
На нея й беше казано да не се свързва с нея, докато е в дома за сираци. Добре.
Но какво се беше случило след това? Сара обичаше Тереза. В дневника си ясно заявяваше какво сполетява хората, които обича. Какво беше станало с нея тогава?
— Сара, кажи ми.
Тя е забила чело в коленете си, когато заговаря. Думите й направо препускат, макар че вече не ги лее на хартия. Отправяме се на поредното пътуване до извора.
ИСТИНСКИЯТ КРАЙ
53
САРА НАВЪРШИ ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ, НО НЕ Й ПУКАШЕ. Събуди се с мисълта, че е остаряла с още една година, но и за това не й пукаше.
Напоследък за нищо не й пукаше. Пукането беше опасно. То означаваше болка, а болката не беше нещо, с което можеше да се справи.
Вървеше по тънко въже напоследък. Така беше през последните няколко години. Лошите събития в живота й бяха станали прекалено много и душата й беше достигнала лимита си на поносимост. Осъзнаваше, че е на крачка от лудостта. Трябваше й само леко побутване и щеше да падне в бездната. Щеше да падне и никога вече да не излезе от нея.
Осъзна това една сутрин в дома за сираци. Седеше навън, не гледаше нищо и не мислеше нищо. Чешеше едно място на ръката си, което я сърбеше. Премига веднъж и мина цял час. Ръката я болеше. Погледна мястото и осъзна, че го е чесала, докато не го е разкървавила.
Това я извади от вцепенението. Ужаси я. Не искаше да губи разсъдъка си.
Понякога започваше да трепери. Гледаше винаги да е сама, когато това се случеше. Не искаше другите момичета да виждат слабостите й. Предусещаше кога ще се случи — получаваше едно неприятно чувство в стомаха и зрението й биваше замъглено от черни контури. В такива моменти си лягаше в леглото или сядаше на тоалетната чиния, прегръщаше се сама и се тресеше. Времето не беше от значение, когато това се случеше.
Моментът отминаваше.
Страхуваше се и си имаше основателна причина да го прави. Запазването на разсъдъка й си беше като работа. Трябваше да я върши всеки ден, а не да я приема за даденост.
През повечето време обаче не й пукаше за нищо. Големият черен кладенец беше вътре в нея, бълбукаше и се надигаше, винаги беше гладен. Тя му хвърляше спомени, с които да го залъгва, и губеше по мъничко от себе си всяка година.
Вече беше на четиринадесет. Имаше чувството, че е живяла вечно. Чувстваше се стара.
Стана от леглото, облече се и излезе навън. Скоро не беше чувала Кати и беше готова да я хвърли в Големия черен кладенец, но прецени, че може да седне навън и да почака още малко, преди да го стори. Може би Кати щеше да се появи. Може би щеше да й донесе кексче. Кати винаги правеше всичко, на което беше способна, Сара знаеше това. Сара разбираше войната, която се водеше в сърцето на Кати, борбата с близостта. Не завиждаше на полицайката за това.
Денят беше прекрасен. Слънцето беше изгряло, но подухваше приятно, така че не беше горещо. Сара затвори очи и отпусна глава назад, за да се наслади на момента.
Изписка клаксон на кола и я извади от унеса й. Изписка отново и тя погледна към улицата намръщена. Беше седнала до оградата. Улицата беше вдясно от нея и до тротоара беше спряла някаква кола — калпав американски боклук в син цвят. Имаше някой на прозореца от страната на пътника.
Клаксонът изписка отново и Сара вече беше сигурна, че се опитваха да привлекат вниманието й. За момент се зачуди дали не беше Кати, но не… Кати караше тойота. Стана и отиде до оградата. Погледна колата и най-вече лицето зад мръсния прозорец.
Почти успя да го познае, то принадлежеше на млада жена…
Лицето беше притиснато в стъклото и Сара го видя ясно. Кръвта във вените й се превърна в тиня.
Тереза!
Сара стоеше вцепенена. Не можеше да помръдне. Вятърът развяваше косата й.
Тереза беше по-голяма…
(вече е на двадесет и една, нали знаеш)
…но си беше Тереза
(нямаше никакво съмнение, ако някой не вярваше, можеше да я снима)
и тя беше ужасена, натъжена и плачеше.
Сара можеше да различи сянката зад Тереза. Тя се размърда и момичето видя лице — лице, което изглеждаше като разтопено заради чорапогащника върху него. То се хилеше.
Сара отново се озова на ръба на пропастта и усети как ръцете й се движат, за да запази равновесие, но нещо се надигна от Големия черен кладенец, нещо, което приличаше на