Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
— Днес имам ден на голямото художество. След като вече съм купила боя, значи ще боядисам всичко, което е за боядисване. И бюфета, и верандата. Само че не мога да реша кое в какъв цвят да направя. Вие как мислите, дали ще е много претенциозно, ако верандата е небесносиня? Или ще е по-добре да я боядисам в маслинов цвят, а бюфета да направя небесносин? На мен не ми харесва нито единият, нито другият, но в магазина имаше само тези два цвята.
— А вие какви цветове бихте предпочели? — поинтересувах се аз. — Ако имаше голям избор, какво бихте купили?
— Аз ли? — Ана се замисли. — Вероятно за бюфета щях да купя боя с цвят на глина, а за верандата — черна.
Отговорът ѝ направо ме потресе. Кой боядисва дома си или дори някоя част от него в черно? В живота си не бях виждал такова нещо. И какво удоволствие има в това да седиш на верандата край масичката с чашка кафе или чаша вино в ръка и да виждаш около себе си черна стена, черен под и черни перила? Нищо не разбирах.
— Имате своеобразен вкус — отвърнах предпазливо. — Не съм имал случай да видя боядисани в черно веранди.
— Аз — също. — Тя леко въздъхна и се разсмя. — Зная, че не е прието, но много ми се иска.
— И защо? Откъде се взе това ваше странно желание?
— На черен фон жената винаги изглежда като бледолика блондинка, дори когато е смугла и тъмнокоса. Изобщо на черен фон по-малко ще се забелязва, когато изглеждам зле, когато лицето ми е посивяло, а очите ми са хлътнали.
— Вие винаги изглеждате прекрасно! — Побързах да ѝ направя комплимент, но дълбоко в душата си бях изненадан от Ана: тя имаше вид на толкова необикновена, толкова несравнима с никого, странна и загадъчна личност, а в действителност се оказа най-обикновена жена с най-обикновени женски желания и стремеж винаги да изглежда красива. Виж ти как се бях заблудил!
— При Мария ли отивате?
Въпросът ѝ прозвуча дежурно, не долових в него никакъв скрит смисъл и тъкмо се наканих да ѝ отговоря утвърдително, когато най-неочаквано излъгах:
— Не, просто се разхождах, видях ви да измъквате бюфета и дойдох да ви помогна. А искате ли да ви помогна в боядисването?
Това пък откъде ми хрумна? Предложението за помощ излетя от устата ми против собствената ми воля и сега не знаех какво да правя с него. За тази сутрин имах съвършено други планове и битовото художество по никакъв начин не влизаше в тях. Ана изпитателно ме погледна.
— А можете ли да боядисвате? Мислех, че композиторите могат само да свирят на музикални инструменти.
Честно казано, никога в живота си не се бях занимавал с бояджийство, но това едва ли беше кой знае колко сложно. С какво ги правеха тези работи — с четка, с валяк или с нещо друго?
— Ами вие ще ме научите — заявих самонадеяно. — В крайна сметка можете да ми възложите по-лесната работа. При всички случаи още две ръце няма да са ви излишни.
Охо! Вече я уговарях да приеме помощта ми, като че ли за мен това беше въпрос на живот и смърт. И как ли тя съумява да постигне това, че само с няколко думи успява да накара мъжете да вършат всичко, от което има нужда, и то така, че тези наивни идиоти да го смятат за върховно щастие и сами да се натискат да го вършат.
— Добре — леко кимна Ана, — ще ви дам валяка и ще боядисате стената на верандата. А аз ще се заема с бюфета.
Захванахме се с боядисването. Не бих казал, че при мен нещата се получаваха добре, а освен това миризмата на боята наистина си я биваше. Аз движех нагоре и надолу дръжката с монтирания върху нея валяк и се проклинах за възникналата неизвестно откъде у мен отзивчивост, която се обърна в моя вреда. И за какво ми беше притрябвала тази Ана! Нека другите да се въртят около нея на табуни, аз нямах работа тук. Защо аз, известният композитор, човекът с разклатено здраве, който наскоро бе прекарал остра хипертонична криза, висях тук, правейки се на бояджия, вместо да се отдам на приятния разговор със старицата, която имаше оригинално мислене, съпроводен с пийване на кафе, придружено от вкусни, току-що извадени от фурната бисквити? Въпросът беше прост, но нямаше отговор.
— Ана, къде са децата ви? — попитах, воден от мисълта за това, че по време на домашен ремонт на майката трябва да помагат именно те, а не някой съвършено чужд човек.
Тя равнодушно сви рамене:
— Разхождат се, играят. Еспера, както винаги, е при Мария, а останалите се занимават със своите си неща.
— А вие изобщо ли не се притеснявате за тях?
Ана ми хвърли леко учуден поглед:
— А трябва ли да се притеснявам? Никой няма да им направи нищо лошо. Зная, че вече са ви казали това. Тогава защо пак питате?
— Друго имах предвид. Струва ми се, че като майка би трябвало да се безпокоите за това, че би било добре вашите деца да получат пълноценно образование. А те дори не ходят на училище. Само Еспера обича да чете, другите по цял ден се мотаят без работа. Те дори не са научени, че трябва да помагат на майка си в домакинството. Наистина ли не се тревожите, че растат напълно непригодни нито за живот в семейството, нито за живот в обществото?