Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
Стоях като вкаменен и гледах как единият от младежите, превит на две, се вмъкна в купето, за да вземе една опаковка бира. „Така ли ще си седиш?“, мерна се в ума ми и това беше последната съзнателна мисъл в главата ми.
Всичко останало се случи съвсем машинално. Вдишване, издишване, въображаема окръжност, ръката отпусната… Нечовешкият вой, който прониза ушите ми, остана неосъзнат за мен, защото не схващах, че крещи онзи, когото бях ударил. Нещо повече — дори не можех да кажа със сигурност кого бях ударил и кой точно от показаните ми от Телето удари му бях нанесъл. Аз, неподвижно застаналият пред павилиона интелигентен, немного млад и абсолютно неагресивен писател Андрей Корин, се бях превъплътил — дори не превъплътил, а мълниеносно се бях превърнал — в друг човек, в онзи, на когото му харесваше да бие, и бях извършил всичко онова, на което ме бе научил добродушният телохранител Гриша.
Младежът, който се бе вмъкнал в колата, тромаво се обърна и се олюля, тъй като не беше трезвен и по тази причина зле координираше движенията си.
— Ей, к’во… — опита се да каже нещо той, но след секунда вече се търкаляше до задната гума.
От страничната стена на павилиона се отвори една врата, продавачът, който продължаваше да не произнася нито дума, изнесе и остави на асфалта три петлитрови бутилки с вода и ми подаде рестото. Аз — Корин — продължавах да стоя неподвижно, а аз — Боеца — с наслада ритнах първо единия, после другия алкохолик-обирджия и бавно се върнах на мястото си. „Ами това е, приятелю — спокойно каза Боеца на Корин, — взимай си водата и да вървим.“
Отворих багажника, сложих там галоните, запалих мотора и потеглих. Вкаменелостта ми започна да преминава, а усещането бе като след посещение при зъболекар. Започна да ми се повдига. Зави ми се свят и бях принуден да спра, за да дойда на себе си. Тухлата с гръм и трясък излетя от зидарията, стената рухна и руините ме затрупаха.
Аз си спомних.
Глава 16
До вилата стигнах едва-едва, дори като че ли по-бавно, отколкото ако бях вървял пеша. Изобщо не можех да се съсредоточа и да взема каквото и да било решение. Къде все пак трябва да отида — на вилата или в града? И ако отида в града, то при кого? И какво да кажа? Или не бива да казвам нищо на никого и трябва кротко да си седя в уютната си извънградска къща, докато обмисля всичко, което се бе случило? Или няма нужда да го обмислям, а просто трябва да се направя, че нищо не се е случило и спокойно да допиша книгата си? Или пък ще е по-добре да го обмисля и да си мълча?
И изобщо: как ще живея оттук нататък? Какво трябва да правя с всичко това?
От гледна точка на средностатистическия мъж, аз се държах странно и това дори бе меко казано. Интересуваше ме Ана. Много ме интересуваше. Изпитвах необяснимо влечение към нея и в същото време също толкова необяснимо странях от нея или защото бях наплашен от разказите на Мария, или защото ме отблъскваше нейната затвореност и отношението ѝ към децата и по-точно — към възпитанието им. Всяка сутрин правех дълги разходки с оздравителна цел около селото и тези разходки неизменно завършваха пред къщата, където живееха многодетната майка и самотната старица. И всяка сутрин, изпълнен с решителното намерение да отида при Ана, да се запозная по-отблизо с нея и да я разговоря, аз завивах зад ъгъла и влизах при Мария. Пълна глупост!
Днес събрах сили, примижах и блъснах портичката срещу верандата на Ана. Вероятно и този път щях да свърна към вратата на старицата, но забелязах, че младата жена измъква от къщата нещо тежко. Е, можех ли да не ѝ помогна! Ние издърпахме заедно на верандата един огромен стар бюфет, който, доколкото си спомнях, стоеше в кухнята.
— Благодаря! — Ана се хвана за кръста и виновно се усмихна. — Реших да боядисам бюфета, че вече ми става зле само като го погледна. Не искам да мажа с боята вкъщи, защото много силно мирише, а там има храна, пък и Еспера не понася миризмата на химикали. А тук, на верандата, миризмата няма да се усеща толкова силно, а и по-бързо ще изсъхне.
Забелязах две затворени бели кутии с боя. Ако се вярваше на етикетите, едната бе маслиненозелена, а другата — небесносиня. Какво, да не би да се канеше да боядисва тази развалина в два цвята? Оригинално!
Ана сякаш улови погледа ми и отново се усмихна: