Полунощ в Чернобил
- Автор: Хигинботам Адам
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190106227
- Переводчик: Юлия Стефанова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Полунощ в Чернобил». Краткое содержание книги:
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
В края на коридора войниците се събраха на прага. Дъхът им хриптеше в респираторите. Един офицер включи хронометъра си, а други петима излязоха на светлото.
В последните четири месеца, откакто Иван Силаев се бе появил по съветската телевизия, за да обяви плановете за построяване на саркофага, който щеше да погребе за вечни времена останките на реактор №4, в зоната се сформираше армия от архитекти, инженери и строителни войски, която вече беше започнала денонощно да се труди, за да превърне идеята в реалност. Докато на техните съперници от Министерството на енергетиката беше възложено рестартирането на останалите три реактора в централата, проектът „Саркофаг“ беше поверен на строително звено, специално създадено за целта от Министерството на средното машиностроене и обозначено като УС-605. За новото съоръжение се търсеха проекти навсякъде в Министерството и неговите агенции и подразделения със сложни съкращения: „Всесъюзен научноизследователски и проектантски институт за енергийна технология или ВНИПИЕТ; главното строително управление на Министерството, известно като СМТ-1, и НИКИМТ, експерименталната лаборатория, която се занимаваше с проучване и развойна дейност при проекти за енергийно строителство. Окончателната концепция щеше да бъде избрана измежду един кратък списък от 18 проекта.5 Инженерите от конструкторското бюро НИКИЕТ бяха предложили реакторът да се напълни с кухи оловни топки.6 Други предлагаха да го погребат под огромна могила от натрошени камъни или да се изкопае пещера под Блок 4, която да е достатъчно голяма, за да може реакторът да хлътне в нея и земята да го погълне цял.7 По време на първите заседания по темата войнственият ръководител на Средмаш Ефим Славски беше представил свое собствено решение, типично със своята категоричност: всичко да се удави в бетон и с това да се приключи.8 Идеята на Големия Ефим беше посрещната с неловко мълчание, накрая нарушено от Анатолий Александров. Директорът на института „Курчатов“ изтъкна нецелесъобразността на подхода на Славски от гледна точка на физиката: топлината, която непрекъснато се отделяше вследствие на разпада на ядреното гориво, останало в корпуса на реактора, правеше непрактично, даже невъзможно неговото запечатване.
Изглеждаше примамливо веднъж завинаги да се запечатат напълно останките на реактор №4 от околната атмосфера, но за горивната маса беше необходима голяма вентилация, за да може тя да продължи да се охлажда, както и непрекъснато наблюдение, в случай че се създадат условия за нова верижна реакция. Развалините наистина трябваше да се покрият със защитна обвивка, но в този момент никой не можеше да каже как да се направи това. Блок 4 беше разположен върху толкова голяма площ, почти колкото футболно игрище, че в периметъра на покрива трябваше да се построят вертикални стълбове. Засега обаче това пространство все още беше ничия земя от рухнали стени, разрушено оборудване и разбит бетон, голяма част от който беше заровен под тонове пясък и други материали, хвърлени отгоре от вертолетите на генерал Антошкин. Инженерите нямаше как да знаят дали в развалините е останало нещо достатъчно здраво, за да понесе тежестта дори на най-лекия покрив. Заради радиацията това беше почти невъзможно да се установи.
Сред предложените архитектурни решения имаше някои невероятно амбициозни – например да се построи арка с дъга от 230 м или пък да се монтират готови сводове през цялата ширина на реактора; трети предлагаха единичен масивен покрив, който да се спуска от една редица от наклонени стоманени греди като ръце, издигнати във въздуха през 6 метра.9 Този проект инженерите подигравателно нарекоха „Хайл Хитлер“. За осъществяването на такива фантастични концепции бяха необходими години, астрономически суми, да не говорим, че много от тях бяха над възможностите на съветското инженерство. Одобряването на окончателния проект беше продиктувано от характерно нереалистичния срок, определен от Политбюро, както и от ужасните условия на работа на обекта. Каквото и да се построеше около Блок 4, то трябваше да бъде завършено възможно най-бързо – не за години, а за месеци – не само за да се спре разпространението на радиацията, но и за да се рестартират относително безопасно Първи, Втори и Трети блок и по този начин да се спаси част от опетнения технически престиж на СССР.