Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Гедер
Гедер не би могъл да посочи къде точно е свършил драконовият път. Отначало уж вятърът беше навял пясък и спечена пустинна пръст върху платното, както и боклуци от всякакво естество, особено там, където пътят минаваше през няколко проснали се кервансарая, които тук, в Кешет, минаваха за градове. А после и последното поселище остана назад, пътят опустя съвсем, а кафявото на пръстта и жълтото на пустинната трева постепенно погълнаха зеленото на драконовия нефрит. Скоро единственият знак, че още са на пътя, беше ивицата от ниска трева и кекави шубраци там, където нефритът спираше корените им на половин педя под спечената повърхност.
А после пътят изчезна съвсем и Гедер водеше коня си напосоки през планините и долините по източния край на света. Дърветата бяха тънки и разкривени, кората им — дебела и възлеста, сякаш създателят ѝ се е опитал да наподоби камък. Нощем миниатюрни гущерчета с яркожълти опашки припкаха по земята между палатките. Сутрин често намираха по няколко умрели в торбите със зоб за конете. Водата тук беше толкова оскъдна, че при всяко разкаляно поточе петимата слуги бързаха да напълнят всички мехове и манерки, но дори така нямаше гаранция, че водата ще им стигне до следващия поток, и Гедер често виждаше как запасите им падат под санитарния минимум. Вечер чуваше слугите да си говорят за разбойници и нечисти духове, които витаели в празните места на света. И макар че не ги нападаха нито разбойници, нито нечисти духове, нито друго, спеше лошо.
Почти целия си живот Гедер беше прекарал в Антеа. Представата му за пътуване се изчерпваше с преходите от Сламенкърш до Камнипол или с маршрута на зимния кралски лов до Кавинпол, Седминпол, Естинпорт. Като малък беше ходил веднъж в Калтфел, кралския град на Астерилхолд, за сватбата на далечен роднина. Беше участвал и във Ванайската кампания под командването на лорд Терниган и след това на сър Алан Клин. Никога не си беше представял, че ще пътува сам, с малобройна прислуга, в земи така отдалечени и пусти, че местните селяни дори не са чували за Антеа и Разсечения трон. Ала точно това се случи, когато стигнаха до някакви колиби около малко полупресъхнало езеро — плахите хора, които излязоха да го посрещнат, клатеха глави и вдигаха рамене в отговор на въпросите му.
Със същия успех, а дори с по-добър навярно, можеше да им каже, че идва от звездите или от дълбокото под земята. Планинските жители бяха първокръвни, всичките с еднакво смугла кожа, черни очи и гъста права коса, сякаш до един роднини. Неколцина поназнайваха цивилизовани езици, колкото да търгуват с най-външните търговски постове, но повечето говореха на местен диалект, който напомняше на Гедер за някои от старите книги, които беше чел. Имаше чувството, че се е озовал в далечното минало.
— Синир — каза Гедер. — Това Синирските планини ли са?
Младежът, когото попита, погледна през рамо десетината мъже, които бяха дошли с него от селото, облиза устни и каза:
— Не тук — каза той. — Изток.
От една страна, всички хора, които Гедер срещаше в негостоприемния пущинак, явно знаеха името и разбираха за какво ги пита. От друга, Синирските планини вече от две седмици неизменно оставаха малко по̀ на изток, оттегляйки се пред него като недостижим мираж. Тесните прашни пътища лъкатушеха през долините или в подножията на стръмни скалисти възвишения. Приличаха повече на отъпкани от животни пътечки, отколкото на черни пътища, и Гедер често се питаше дали не е оставил окончателно зад гърба си и последното човешко поселище, ала точно тогава поредното бедняшко селце се явяваше зад завой на пътеката.
— Ще ми покажете ли? — попита Гедер. — Може ли някой от вас да ме заведе? Ще ви платя с медни монети.
Не че медните монети щяха да съблазнят местните. За тях монетите бяха точно толкова ценни, колкото, да речем, шепа добре огладени цветни камъчета. Черното му кожено наметало би им се сторило много по-привлекателна разменна стока, но Гедер не искаше да се разделя с него, а и никой от хората, които беше срещнал от границата на Кешет насам — пътуваше през пущинак, неотбелязан на никоя от познатите му географски карти, — не беше проявил дори минимален интерес към предложението му да размени пари или друго срещу информация. Питаше по навик. Беше питал преди, така че защо да не попита и сега? Изобщо не се надяваше на успех.