Вестители

— Откъде знаеш? — продължи да се взира в земята.

— Не знам… И все пак знам — отговорих ѝ и се надявах, че ще повярва. Не можеше да я виждам за последно. — Да не би вече да ме отписа? — подкачих я.

Тя ме изгледа мрачно и изсумтя.

— Ако още веднъж споменеш подобно нещо, собственоръчно ще се погрижа да изчезнеш безследно — спогледахме се и се разсмяхме.

Беше толкова нормално. Но само за миг.

— А ти не бъди глупава и признай пред Юри какво чувстваш — отвърнах и потърсих погледа ѝ. — Той много добре знае в какво се забърква, Зоя. И колкото и брутално да се опиташ да издъниш нещата, той ще ги оправи. Винаги го е правил.

Тя се засмя на себе си и съм сигурна, че в този момент се беше замислила за всички ситуации, в които се е опитвала да го изкара извън кожата му. Но той стоически търпеше всичките ѝ капризи и продължаваше да я обгрижва с внимание. Зоя беше свободолюбива и кипеше от енергия, а Юри беше като скала — невъзмутим и безкрайно търпелив, но само когато беше около нея. Може би точно това ги правеше идеални един за друг — винаги намираха хармонията и в най-безредния хаос.

— Аз не го заслужавам — отговори ми след малко и започна да потраква с токове върху долната греда на пейката. — Честно казано не знам как ме издържа! — каза през смях и покри устата си все едно никой не трябваше да разбира за „непристойното“ ѝ поведение.

Аз само поклатих глава и продължих да я наблюдавам.

— Знаеш ли, според мен те издържа, защото не може да си представи, че ти не отвръщаш на чувствата му. И е прав в преценката си.

— Много ги разбираш нещата! Мислех, че аз съм сватовницата, а не ти.

— Не позволявай на Майкъл да направи някоя глупост. Юри ще го държи под око, но при момчетата е различно — заговорих ѝ някак отнесено, а тя само тръсна глава.

— Ще се насърчават един друг докато не си изпотрошат главите! — отвърна пренебрежително. — Той ще се оправи, Ксения — добави след малко.

— Знам, да… Ще се оправи.

Зачоплих с нокти излющилата се боя на една от гредите на беседката и замълчах.

— Мислиш ли, че ти и Игор… — поде развълнувано, но след това замълча сякаш от неудобство. Ха, Зоя смутена! Сигурно ѝ беше за първи път!

— А ти какво мислиш? — отвърнах ѝ предизвикателно, само за да видя още веднъж как лешниково кафявите ѝ очи се разширяват срещу мен.

— Ксения! Мисля, че малко се шокирах — отвърна и скочи непохватно от пейката. — Затова ли бягаш? Мислиш ли, че щом сте далеч, ще имате по-голям шанс да бъдете заедно? — заприказва развълнувано и можех да проследя как мислите ѝ запрепускаха в най-невероятни посоки.

— Не — отвърнах. — Не мисля, че съществува такава възможност.