Върховното кралство [Наследникът]

— Но не става дума за това! — каза тя и се отдръпна.

Лорн остана безмълвен.

Алисия се успокои почти веднага и каза тихо:

— Не става въпрос за мен. Нито за теб. Нито дори за него — добави тя, като сложи ръка на корема си. — Става въпрос… — тя посочи наоколо си с широко движение. — Става дума за всичко това! За Върховното кралство. За Ансгорн и за Сарм. За баща ми. За моята роля и моите задължения. Аз съм Алисия дьо Лоранс. Скоро ще бъда херцогиня на Ансгорн и не можем да направим нищо, за да променим всичко това.

— Напротив, можем. Мога да те отвлека. Да те освободя. Да бъда до теб, когато родиш нашето дете, докато Драконът на смъртта ни раздели.

Тя се усмихна, разнежена, понеже той беше искрен и мечтаеше. Дълго се гледаха. По този начин тя му каза, че го обича, но няма да избяга от съдбата си. Той ѝ отговори, че я обича и че се примирява. Той разтвори ръцете си и тя се сгуши в него.

— Бих те отвел толкова далеч, колкото трябва — прошепна той. — И ще те обичам, както никой няма да те обича.

— Зная — отвърна тя, като сдържаше сълзите си.

— И все пак, заклевам те, не убивай нашето дете.

Тя искаше да му отговори, но изведнъж нещо я разтревожи. Почувства, че макар Лорн да продължаваше да я държи в ръцете си, в мислите си вече не беше с нея. Разбра, че не бяха сами и със свит от страх стомах се обърна.

Видя мъжки силует и четири други зад него.

— Не се бой — каза ѝ Лорн, докато Форланд вървеше към тях.

Синът на херцог Д’Ансгорн се мъчеше да запази достойнство. Но гласът му потрепери, когато каза:

— Госпожо, отдръпнете се от този мъж.

Алисия се поколеба.

Така или иначе, Лорн я държеше.

— Не се приближавайте — заплаши той.

Извади меча си, като с другата си ръка продължаваше да държи Алисия, после застана в профил и насочи своята скандка към Форланд и четиримата рицари, които го придружаваха.

Те също извадиха оръжията си.

— Пуснете я да си върви — каза Форланд.

Жестоки чувства се бореха в него: гняв, срам, ревност. Честта на рода му и на Ансгорн беше опетнена. И ако можеше да понесе мисълта, че тази, която обича, е сгодена за баща му, вместо за него, това тя да е с друг мъж му се струваше като двойно предателство.

Протегна ръка.

— Елате, госпожо.

— Не — каза Лорн и притисна Алисия към себе си.

Форланд беше известен като изключителен боец и не беше сам. Лорн се съмняваше, че ще може да се справи срещу петимата, но беше готов да опита късмета си. Без да му личи, преценяваше къде и как да нанесе първата си атака, когато Алисия изведнъж се освободи от прегръдката му.

Той я погледна объркано.

— Прости ми, Лорн — помоли тя.

— Приближете се, госпожо — каза Форланд.

— Не! — извика Лорн и сграбчи Алисия за ръката.

Жестът му изненада всички.

— Лорн! — промълви Алисия.

— Пуснете я! — заповяда Форланд и извади меча си от ножницата.