Земя на славата [bg]

— Махай се! — извика някой от тълпата. Останалите изреваха в знак на съгласие.

— Аз съм войник на Рим, кучи сине! — извика Брут. — Не бягам от роби. Не бягам от племената в Галия. Да не сте по-добри от тях?

Виждаше, че това не са войници. Мотаеха се и се побутваха, но никой нямаше властта да ги накара да тръгнат срещу мечовете на мъжете пред магазина.

— Ще ви кажа още нещо — изкрещя Брут. — Мислите, че сте защитени, нали, момчета? Когато Цезар се върне от Галия, ще намери всеки, който е заплашвал приятелите му. Сериозно говоря, момчета. Всичко се знае. На някои от вас вече им е платено за това. Има списък с имената ви и къде да ви намерят. Повярвайте ми. Цезар няма да ви прости.

В тъмнината нямаше как да е сигурен, но му се стори, че тълпата намалява и последните започват да се измъкват. Без значение с какво ги държеше Клодий, името на Юлий от години се четеше на всеки ъгъл и всички знаеха, че той не прощава.

След малко пред Брут и четиримата младежи останаха само петнайсетина души, несъмнено първоначалната група, която Клодий беше изпратил да подпали работилницата. Никой от тях не можеше да се откаже, защото на следващата сутрин щеше да бъде измъкнат грубо от леглото си. Брут виждаше, че лицата им блестят от пот, и им заговори по-спокойно: знаеше, че отчаянието им може само да нарасне при заплахи.

— Ако бях на ваше място, момчета, щях да се махна от града за известно време. Ариминум е достатъчно спокоен и там винаги има работа по доковете за онези, които нямат нищо против да се поизпотят малко.