Тримата мускетари

— Разбира се, за господин дьо Вард.

— Ето един мъж, който ми се струва, че е пълна противоположност на бедния господин д’Артанян.

— Излезте, госпожице — прекъсна я милейди, — не обичам разсъжденията.

Д’Артанян чу хлопването на вратата и шума от двете резета, с които милейди се затваряше отвътре. Кети също завъртя ключа на вратата, колкото можеше по-тихо; тогава д’Артанян бутна вратата на шкафа.

— Боже мой! — продума съвсем тихо Кети. — Какво ви е? Колко сте блед.

— Отвратително създание! — прошепна д’Артанян.

— Мълчете! Мълчете! Мълчете! — рече Кети. — Само една преграда дели моята стая от стаята на милейди и от едната се чува всичко, което се говори в другата!

— Тъкмо за това няма да изляза — заинати се д’Артанян.

— Как! — възкликна Кети, като се изчерви.

— Или ще изляза… но по-късно.

И той притегли Кети към себе си; тя не можеше да се съпротивява, съпротивлението вдига толкова шум! И Кети отстъпи.

Това беше порив на отмъщение към милейди, Д’Артанян се убеди, че с право се казва за отмъщението, че е удоволствие на боговете. Затова, ако у него имаше поне малко сърце, щеше да се задоволи с тая нова победа; но д’Артанян се ръководеше само от честолюбие и гордост.

Във всеки случай трябва да признаем за негова чест — първото нещо, за което той използува влиянието, придобито над Кети, бе да се опита да узнае от нея какво е станало с госпожа Бонасийо; но бедното момиче му се кълнеше в разпятието, че не знае нищо, тъй като господарката й никога не й откривала напълно тайните си; можеше само да отговори, че госпожа Бонасийо не е мъртва.

А за причината, поради която милейди едва не бе загубила доверието на кардинала, Кети също не знаеше нищо, но по този въпрос д’Артанян беше по-добре осведомен от нея. Подозираше, че става въпрос навярно за диамантения накит, тъй като в момента, когато напускаше Англия, беше забелязал на един от задържаните кораби милейди.

Най-ясно от всичко беше, че истинската, дълбока омраза, вкоренената у милейди омраза, се дължеше на това, че той не е убил девера й.

На следния ден д’Артанян пак отиде у милейди. Милейди беше в много лошо настроение — д’Артанян подозираше, че тя се дразнеше така, защото не бе получила отговор от господин дьо Вард. Кети влезе, но милейди я прие много грубо. Погледът, който Кети хвърли върху д’Артанян, означаваше: „Виждате ли как страдам заради вас.“

Но към края на посещението хубавата лъвица се укроти. Тя изслуша усмихната нежните думи на д’Артанян, дори му позволи да й целуне ръка.

Д’Артанян излезе, без да знае вече какво да мисли: но той не беше от ония младежи, които лесно си губят ума, и докато ухажваше милейди, бе скроил малък план.

Кети го чакаше при вратата и както и миналата вечер, той се качи в стаята й. Милейди се карала много на Кети и я обвинила в небрежност. Милейди не разбирала защо конт дьо Вард мълчи и й заповядала да отиде в девет часа сутринта при нея, за да вземе трето писмо.

Д’Артанян накара Кети да му обещае, че ще занесе утре сутринта писмото на него; бедното момиче обеща всичко, което искаше любимият. То беше безумно.