Тримата мускетари

— Бих искала да ви кажа две думи, господин благороднико… — измънка прислужничката.

— Говори, дете мое, говори — рече д’Артанян. — Аз слушам.

— Тук е невъзможно: това, което имам да ви кажа, е много дълго и най-важното — много тайно.

— Добре, но какво да направя тогава?

— Ако искате да ме последвате, господин благороднико — продума свенливо Кети.

— Където поискаш, хубаво дете.

— Тогава елате.

И Кети, без да пусне ръката на д’Артанян, го поведе по тъмна и извита стълбичка и след като го накара да изкачи петнайсетина стъпала, отвори една врата.

— Влезте, господин благороднико — покани го тя. — Тук ще бъдем сами и ще можем да поговорим.

— А чия е тази стая, хубаво момиче? — запита д’Артанян.

— Моята, господин благороднико; тази врата я свързва със стаята на господарката ми. Но бъдете спокоен, тя няма да ни чуе какво си говорим, тя никога не си ляга преди полунощ.

Д’Артанян се огледа. Малката стая беше прекрасно наредена — с вкус и чиста; но очите му неволно се устремиха във вратата, която Кети беше казала, че води към стаята на милейди.

Кети отгатна какво става в ума на момъка и въздъхна.

— Значи вие обичате много господарката ми, господин благороднико — започна тя.

— О, не мога да изразя любовта си! Луд съм по нея, Кети! — Кети пак въздъхна.

— Уви, господине! — промълви тя. — Много жалко!

— Какво толкова жалко може да има тук, дявол да го вземе! — запита д’Артанян.

— Работата е там, господине — продължи Кети, — че моята господарка никак не ви обича.

— Хм! — рече д’Артанян. — Тя ли ти поръча да ми кажеш това?

— О, не! Не, господине! Но аз от съчувствие към вас реших да ви го кажа.

— Благодаря, добра Кети, но само за доброто намерение, защото ще се съгласиш, че съобщението не е никак приятно.

— С други думи, вие не вярвате това, което ви казах, така ли?

— Човек винаги трудно вярва на такива неща, хубаво дете, дори само от честолюбие.

— И тъй, вие не ми вярвате?

— Признавам, че докато не благоволиш да ми дадеш някои доказателства за това, което твърдиш…

— Какво ще кажете за това?

И Кети измъкна от пазвата си някаква малка бележка.

— За мене ли? — попита д’Артанян, като грабна бързо писмото.

— Не, за друг.

— За друг ли?

— Да.

— Името му, името му? — извика д’Артанян.

— Вижте адреса.

— Господин конт дьо Вард.

Споменът за случката в Сен Жермен мина веднага през ума на самонадеяния гасконец; с бързо като мисълта движение той скъса плика въпреки вика, който нададе Кети, като го видя какво щеше да направи или по-право какво правеше.

— Боже мой, господин благороднико! — възкликна тя. — Какво правите?

— Аз ли, нищо! — отвърна д’Артанян и прочете:

„Не отговорихте на първата ми бележка: болен ли сте, или сте забравили какви погледи ми отправяхте на бала у госпожа дьо Гиз? Ето удобен случай, конте! Не го изпускайте!“

Д’Артанян пребледня; бе наранено честолюбието му, а той мислеше, че е наранена неговата любов.