Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Риска поклати глава и отговори:
— Те щяха да дойдат, ако Тей е намерил начин да ги доведе. Нещо се е случило. Нещо, за което нямаме представа.
Рейбър тръсна брадатото си лице с очевидно отвращение.
— Като че ли това е само наша война, а? Ние и никой друг срещу армия с такива размери! — От стените се издигнаха викове, защитниците хукнаха да запълнят новите пробойни. — Колко още се предполага, че ще издържим? Губим все повече бойци при всяка следваща битка!
Гневът му беше разбираем. Един от загиналите бе най-големият му син. Уирик бе повален преди четири дни от случайна стрела. Оттегляха се през Анар към Рейвъншорн с намерението да достигнат крепостта Стедън Кийп. Стрелата беше минала през гърлото му и се бе забила в мозъка му. Беше умрял веднага, дори преди някой да забележи, че е улучен. Рейбър бе до него, когато това се случи, и го хвана, щом Уирик се свлече на земята.
Риска и кралят стояха, взирайки се един в друг във влажната сянка на портала, и двамата мислеха за смъртта на момчето, прочитаха я в очите на другия.
Рейбър извърна поглед, възмутен.
— Само ако имахме някаква вест, някакво потвърждение, че идва помощ… — Той поклати отново глава.
— Бремен никога няма да ни изостави — обяви Риска тихо, но твърдо. — Каквото и да се случи, той ще дойде.
Рейбър присви очи.
— Ако е още жив.
Думите му увиснаха във въздуха, прерязали като бръснач тишината, обвинителни, сурови и отчайващи.
И тогава един ужасен, скърцащ звук прекъсна размислите им относно съдбата на Бремен — кошмарният стон на металните резета и на разтрошени греди. И двамата веднага разбраха какво се е случило, но Рейбър го изрече пръв:
— Портите!
Те се стрелнаха от входа на кулата към прогизналата от дъжда нощ. Мълния проряза черния таван на облаците. Отпред, големите порти бяха поддали под непрестанните удари на тарана. Пантите бяха строшени, а гредите — прекършени. Джуджетата се опитваха да ги подсилят отвътре с дървени трупи, но беше само въпрос на време всичко да се срути. Ударите на тарана и виковете на нападателите се засилиха. По стените джуджетата вече несигурно се оттегляха от защитните си позиции.
Флиър дотича при баща си с развята дълга коса.
— Трябва да изведем всички оттук! — извика той с пребледняло и изплашено лице.
— Направи го! — сопна се Рейбър в отговор, гласът му беше студен и рязък. — Изтегляйте се от стените, през коридорите на крепостта към тунелите! До гуша ми дойде от всичко това!
Флиър хукна обратно, а вбесеният Рейбър се извъртя и се втурна към портите, суровото му лице цялото пламтеше. Като видя какво възнамерява да направи, Риска тръгна след него, сграбчи го за ръката и го завъртя обратно.
— Не, Рейбър — извика му той. — Аз ще застана срещу тази атака, не ти!
— Сам? — сопна се кралят, като се опитваше да освободи ръката си.
— Колко от хората си смяташе да помолиш да останат с теб? — отговори остро и дръзко Риска. — Сега тръгвай! Изведи армията!
Дъждът бръскаше в очите им и ги караше да примигват начесто. Две самотни фигури, изправени една срещу друга.
— Това е лудост! — изсъска кралят.
Риска поклати глава.
— Ти си крал, трябва да останеш жив. Какво ще се случи с джуджетата, ако загинеш? Освен това, аз имам своята друидска магия, което не може да се каже за теб. Върви, Рейбър!
Дясната порта поддаде, сцепи се и после се разтроши на парчета. През отвора нахлуха черни силуети с проблясващи оръжия. Риска протегна нагоре ръце с разкривени пръсти и призова друидската магия. Рейбър се поколеба за миг, после се втурна обратно, като викаше на офицерите си и крещеше заповеди за отстъпление. Джуджетата се заспускаха от бойниците и хукваха към вратите на кулата и сигурността на коридорите, които лежаха отвъд. Вече всички от портите се бяха изтеглили. Риска стоеше сам под дъжда и чакаше търпеливо. Това не бе никак трудно решение. Беше се изморил да бъде преследван. Беше готов да се изправи и да се бие. Жадуваше за това.
Когато първата вълна нападатели се показа от отвора, той изпрати към тях Друидския огън. Изгори всичко пред погледа си. Пламъците се прехвърлиха през останките от вратата и погълнаха първите редици на северняците, преди те да успеят да избягат. В мрака отвъд останалите започнаха да отстъпват, неспособни да издържат на горещината. Риска поддържа огъня известно време, после го остави да отмре. Магията препускаше из него в неистов бяг и отмиваше всеки страх и съмнение, изтощението и болката. И тогава в него се появи онова всепоглъщащо усещане, което винаги се раждаше в разгара на битката, усещането, заради което живееше.
Таранът отново задумка и второто крило на портата рухна, разширявайки процепа. Но никой не се приближаваше. Риска хвърли поглед нагоре през пелената на дъжда. Последните от джуджетата се спускаха от бойниците и наблюдателниците. След секунди щеше да е съвсем сам. Знаеше, че е време да бяга. Че трябва да се изтегли с останалите, докато още може. Нямаше смисъл да остава. И все пак не можеше да се принуди да се обърне. Сякаш държеше изхода на битката в ръцете си, сякаш, ако останеше на мястото си, ако устоеше, щеше да възпре яростната атака, която заплашваше да погълне всички.