Водосрез

Може би след хиляди години всички щяха да се крият под земята или в аркологии, където само оранжериите се показват на слънце и цялата им влага внимателно се събира и задържа. Може би след хиляди години човечеството щеше да се превърне във вид къртици, скрити безопасно под земята, за да оцелеят…

— Ето го нашия човек — посочи Анхела.

От другата страна на улицата някакъв старец куцаше към пастта на строящата се част от „Тайян“, буташе количка за pupusa и се бе привел срещу летящия прахоляк.

— Как, по дяволите, ще продава pupusas в тази буря?

Но Анхела вече бе закрил лице с ризата си и излизаше от пикапа, а след него се вмъкна порив горещ въздух.

Луси сграбчи собствената си маска и излезе навън, като я надяна бързешком, докато Анхела се мъкнеше през улицата. Догони го и пъхна ръка под мишницата му. За момент си помисли, че той ще ѝ се опъне, но след това се облегна на нея.

— Благодаря — изпъшка през ризата. Започна да кашля.

— Използвай маската ми — викна му тя.

Не позволи на Анхела да започне да спори — просто я смъкна от лицето си и я намести на неговото. Затегна здраво лентите.

„Ама че двойка сме — помисли си. — Аз — с очилата, той — с маската“.

Проправиха си път до мястото, където се бяха събрали продавачите, всички надянали собствените си филтри и очила и втренчени в нея и Анхела през кръглите като на чудовища лупи. Странни извънземни твари, които ги наблюдаваха с надеждата за оборот.

Луси помогна на Анхела да изкуца до мястото, където човекът с pupusas вадеше от количката си пърхащи найлони и пръти с вид, все едно са предвидени да опаковат в пашкул готварската му печка.

При приближаването им се обърна. Наведе се, когато Анхела се опита да крещи през маската. Поклати глава неразбиращо и вдигна собствената си маска, за да присвие очи срещу двамата.

— Какво каза?

— Търсим едно момиче! — извика Луси. — Чухме, че е отседнала при теб.

Мъжът ги изгледа подозрително:

— От кого сте го чули?

— Аз ѝ помогнах да излезе оттук — каза Анхела.

Когато мъжът видимо не го разбра, той вдигна маската си и изкрещя в ухото му:

— Помогнах ѝ да излезе от „Тайян“. Преди няколко седмици. Тя ми разказа за теб. Каза, че ѝ пазиш гърба.

— Така ли е казала, а? — мъжът видимо се натъжи. Извърна се встрани. — Помогнете ми да вдигна всичко това. После ще поговорим.

Тримата се пребориха с вятъра и колчетата на палатката — първо трябваше да ги вкарат в гнездата, после да увият гортексова подплата в клуповете. Накрая се оформи малко пространство, в което и тримата можеха да пъхнат глави и продавачът да стои над скарата си. Свалиха си маските и очилата.

— Момичето тук ли е? Трябва да говоря с него — каза Анхела.

— Защо?

— Тя има нещо ценно — обясни Луси. — Нещо извънредно ценно.

Мъжът се разсмя:

— Съмнявам се.

— Ще има награда — обяви Анхела. — Голяма.