Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
И ревейки от усилие и болка, аз станах.
Крачка назад и раменете ми се оказаха опрени в стената. Пукнатината беше на метър от мен, чувалите се цепеха, докато тя разделяше камъка отдолу, царевични зърна подскачаха във въздуха и оголваха вътрешността си със странни пукащи звуци.
Когато няма къде да бягаш, понякога трябва да използваш крайни мерки. Баракел все дрънкаше за потеклото ми. В момента образът на Червената кралица изпълваше въображението ми, властен, безстрашен, но зад рамото ѝ виждах Гариус и Мълчаливата сестра, а пред нея — баща ми. Достатъчно често бях изговарял напразно името му, бях го наричал страхливец, пиянде, лъжлив свещеник, но някъде дълбоко в себе си знаех какво го е прекършило и че той е бил на мястото си, когато мама се е нуждаела от него, и не се е поддал на демоните си, докато състоянието ѝ не е станало безнадеждно.
Пристъпих към пукнатината, този разлом между световете, смъкнах се на едно коляно и посегнах към нея.
— Това е мое — аз го сътворих и чародейството, от което се е пръкнало, произлиза от моя род; непрекъсната кръвна верига ме свързва с онази, що задейства заклинанието. — Пресегнах се с ръка и с каквото друго лежи в ядката на съществото ми и я защипах между пръстите си.
По цялата си дължина пукнатината лумна, потъмня, лумна пак и се сви в себе си, докато от нея остана само около стъпка, ярко-тъмна, тръгваща от мястото, където я стисках между палеца и показалеца си.
Пукнатината се гънеше и стенеше, миниатюрни разклонения плъзнаха от защипания ѝ край по опакото на ръката ми. Болката беше неописуема.
— Не мога да я удържа, Снори. — Така или иначе умирах, но заклинанието на Сестрата изглеждаше готово да свърши тази работа веднага, вместо да изчака още час.
Наложи му се да пълзи по чувалите. Огромните мускули на ръцете му трепереха от усилието, черна кръв се лееше от устата му. Но той успя. Погледът му срещна моя, докато посягаше да защипе другия край.
— Тя ще умре ли заедно с нас? Всичко ще свърши ли?
Кимнах и той стисна другия край между палеца и показалеца си.
31.
Пращене на цепеници, горящи в камина. Отпуснах се. В съня ми това бяха адските огньове, които чакаха да се подхранят от греховете ми. Дълги минути просто лежах, радвах се на топлината и гледах играта на светлините и сенките по затворените ми клепачи.
— Бягай! — Надигнах се рязко, щом си спомних хранилището, неродения, отварящите се врати.
— Какво, по дяволите? — Сведох поглед към кожите, свлекли се от мен, към гладката плът там, където крайникът на чудовището ме бе намушкал и без съмнение бе пробил няколко от меките слузести жизненоважни органи, с които са тъпкани хората. Натиснах мястото и освен лек гъдел не усетих нищо. Плъзнах ръце по тялото си, като се потупвах и щипех. Не намерих по-сериозно нараняване от някоя и друга синина.
Огледах се. Бях в зала в Черната крепост и Тутугу идваше към мен с леко накуцване.
— Ама ти си мъртъв! — Озърнах се за меча си. — Видях те как се удари в онази стена!
Тутугу се ухили и стисна корема си.
— Подплънки! — После добави по-сериозно: — Щях да умра, ако не бях изцелен. Ти също.
— Неродените? — Снори беше казал, че са поне дузина. Слюнката в устата ми пресъхна и можах само да разперя ръце, за да оформя въпроса.
— Всички, които не бяха унищожени, избягаха. Некроманти, Червени викинги, живи трупове… няма ги вече — каза Тутугу. — Как се чувстваш? — Говореше някак предпазливо.
— Добре. Чудесно. Повече от чудесно. — Притиснах пръсти към мястото на среза върху бедрото си, но дори не трепнах. — Как е възможно това?
— Значи не се чувстваш… ъъъ… зъл? — Тутугу стисна устни, лицето му беше застинало в безизразна маска.
— Хмм, не… не особено. — Огледах се за Снори, но не видях нищо освен купчини кожи и малко провизии, стегнати на здрави вързопи. — Как стана тази работа? — Нали уж не можех да се церя сам?
— Снори го направи — отвърна Тутугу и се навъси. — Каза, че някаква валкирия…
— Да не е ангел?
— Той каза валкирия. Каза, че валкирията му помогнала. Имало и още, но в края не можеше да говори много. Каза… обаче мъжки валкирии няма… според мен валкирията е била бог…
— Баракел? Да не би да каза Баракел?
Тутугу кимна.
— В края ли? — Стомахът ми се стегна на студен възел. Спомних си как ме беше изцеждало всяко церене. — Той да не е…
— Мъртъв ли? — Тутугу изкуцука до струпаните кожи. — Не. Но би трябвало. — Отметна една вълча кожа и там лежеше Снори, блед, но дишащ. Изглеждаше по-скоро заспал, отколкото в безсъзнание. Счупените кости по лицето му бяха наместени, а кожата върху тях — зашита. — Направих каквото можах. Сега ни остава само да чакаме.