Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
Конвулсиите на чудовището отхвърлиха и двама ни надалеч. Зърно, сол и парчета от разкъсани чували полетяха във въздуха, докато то се мяташе и се смаляваше. Аз лежах и кръвта се лееше като река от тъмната дупка, която създанието беше пробило в мен. Снори успя да се изправи пак, макар и едва-едва, и тръгна с олюляване към врага си, помъкнал брадвата.
Докато севернякът прекоси стаята, от неродения бяха останали само стари кости и олющена кожа, сгърчена и почерняла, а сред тях — някакво малко червено нещо. Почти приличаше на бебе. Снори се свлече на колене пред него, преви се и зарида, сякаш сърцето му бе сломено.
30.
— Преебани сме. — Посегнах да избърша кръвта от устата си. Чувствах ръката си като чужда, прекалено тежка, за да я помръдна. Кръвта се оказа прекалено много, сигурно си бях прехапал езика.
— Така е. — Снори лежеше, а чувалите около него бяха обагрени в алено. Кракът му изглеждаше подгънат неудобно под него, но дори това да го притесняваше, той нямаше сили да го помръдне. Мен лично ме притесняваше — да го гледам така, лишен от боен дух. Снори никога не се предаваше. Никога не би се предал, не и когато жена му и детето му са толкова близо. Погледнах го пак, проснат, кървящ, сразен. И изведнъж разбрах.
— Разкажи ми. — Лежах върху чували, не по-малко окървавени от онези под него. Съвсем скоро и двамата щяхме да умрем от загуба на кръв. Исках да знам дали това някога е било спасителна мисия — дали изобщо е било възможно жената и детето му да бъдат спасени. — Разкажи ми всичко.
Снори изплю кръв и разтвори дланта си, за да пусне брадвата.
— Скършигребло ми каза, там в залата, че би ми го казал още когато ме държаха в плен. В онзи ден, когато ме заловиха, той ме посъветва да не питам — и аз се уплаших и се отказах… не ми стигна куражът. Думите му бяха, че е по-добре да не питам, иначе ще ми каже. Аз не попитах и той не каза. — Снори вдиша бавно и дълбоко. В скулата му имаше нещо счупено; парчета кост стърчаха през кожата. — Но в залата, когато Аслауг ме изпълваше и му бях извадил очите, го попитах пак… и този път той ми отговори. — Снори си пое треперлив дъх и лицето ми изтръпна, усетих щипане в скулите, очите ми запариха и се наляха със сълзи. — Егил и другите деца били дадени на некромантите. Детският живот може да се влее в неродените и личите — други, също толкова ужасни чудовища. — Още едно мъчително вдишване. — Жените били избити, а труповете им вдигнати и пратени да копаят леда. Пощадили само Фрея и шепа други.
— Защо? — Може би все пак не исках да знам. Животът ми се събираше в алена локва на пода пред мен. Ярки спомени ме зовяха, спомени за лениви дни и сладки мигове. По-добре да прекарам оставащото ми време с тях. Но Снори имаше нужда да ми каже, а аз имах нужда да му позволя.
Умирането не беше толкова лошо, колкото си го представях. Толкова дълго се бях страхувал от него, бях преживял толкова смърти във въображението си, но ето че сега лежах тук, близо до края, и изпитвах едва ли не покой. Вярно, болеше, но имах до себе си приятел и ме обгърна някакво спокойствие.
— Защо? — попитах пак.
— Не ти казах. — Снори изпъшка от някаква внезапно пронизала го болка. — Не можех. Не съм те лъгал. Просто не можех да изрека думите… беше прекалено… ако ти…
— Разбирам. — И наистина разбирах. Някои истини не можеш да ги изречеш на глас. Някои истини са покрити с шипове; всяка дума ще те раздере отвътре, докато ги изстискваш през устата си.
— Тя… Фрея, жена ми. — Мъчително вдишване. — Фрея беше бременна. Носеше детето ни. Затова я оставили. Да направят нероден. Умряла, когато изрязали бебето от корема ѝ. — Дъхът му излетя сред алени пръски, докато изпускаше болката си на кратки влажни пъшкания, които ние мъжете издаваме, за да не заплачем като деца.
— Бременна? — През цялото време той не беше обелил и дума за това. Дългото ни пътешествие бе една безнадеждна надпревара, за да предотвратим участта на това бебе. Една сълза се търколи по бузата ми, гореща и бавна, и изстина при допира си с мразовития въздух.
— Току-що убих сина си. — Снори притвори очи.
Завъртях глава и видях още веднъж зародиша, свит сред останките от тялото, което нероденият беше съградил — неговата сърцевина, потенциала, използван погрешно и за зло от някакъв ужас, който никога не бе живял.