Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
Вратите и кепенците бяха тежки, а железните им резета — смазани и залостени.
— Ще се изкатерят по стените — казах.
— Не и мъртвите. — Снори разкърши ръце, за да прогони сковаността в тях. Сега беше въоръжен с брадвата на Свен Скършигребло, или по-скоро подозирах, че е бащината му брадва, която си е върнал от него.
— Значи ще го направят хардангерците. — Едрис щеше да е с тях. Не можех да кажа защо той ме плаши повече от викингите, но така си беше.
— Съмнявам се, че имат куки за мятане, пък дори и въжета. Но е възможно. — Снори сви рамене. — Така или иначе, не можем да охраняваме стените на крепостта само с двама души. Те просто ще опитат на три места едновременно. Или ще влязат, или не. И в двата случая ще са измръзнали. Ще наблюдаваме от покрива на караулното и ще решим какво да правим, когато му дойде времето.
— Но сега е тъмно.
— Ако те дойдат през нощта, Джал, ще носят светлини, не мислиш ли? Онези, които се катерят, трябва да виждат. Не знам какво виждат мъртвите, нито дали се нуждаят от светлина, но мъртъвците, които видях в Осемте кея, бяха като онези в планината край Чами-Никс. Няма да се катерят по стени.
— Ами неродените?
— Нека дойдат. — И той разсече въздуха с брадвата.
На мен и Тутугу се падна да се редуваме на пост. Нямаше смисъл някой от двамата, които все още могат да се бият, да мръзне на покрива. Тутугу пое първия час. Можех само да предположа какво му е струвало да изкачи стълбите със строшеното си коляно. Намерих го сгушен в кожите си, посинял от студ и в полусвяст, когато час по-късно изкуцуках нагоре по дългото спирално стълбище, за да го сменя. Наложи се Айн да дойде, за да помогне на приятеля си да слезе долу.
Изкарах дежурството си там в мрака, с вятъра, виещ около мен, без да виждам нищо освен сиянието на кладата край източната кула. Бях стоял на топло само няколко часа, но хапещият студ навън вече ми действаше като шок. Трудно ми беше да си представя, че съм го търпял в продължение на дни.
В тъмното, докато обикалях бавно стената, умът ми играеше номера: гласове във вятъра, цветове в нощта, навестяваха ме лица от миналото. Представях си Мълчаливата сестра, тук на леда, с плющящи на вятъра дрипи, докато обикаля Черната крепост и рисува по стените своето проклятие. Трябваше да е тук тази дъртачка. Тя ни беше довела до това място, някак си, по начин, който не можех да проумея съвсем. Вината беше нейна. Бих я нарекъл зла, тази жена със сляпо око, която гореше хората в домовете им. И въпреки това ми се струваше, че може би във всички тези случаи истинската ѝ мишена е бил някой нероден или друг слуга на Мъртвия крал. Хората просто са се оказали на пътя ѝ. Или може би са били стръвта.
Като принц са ме учили, че доброто трябва да се противопоставя на злото. Показвали са ми доброто, блестящо от рицарска чест, и злото, свиващо се около своята грешност, увенчано с рога. Винаги съм се чудил къде се вписвам аз в тази схема, малкият Джалан, изграден от дребни нужди и празни копнежи, недостатъчно величав, че да бъде зъл, и прекалено далеч от доброто, за да е нещо повече от имитация. А сега изглеждаше, че жената със сляпото око от детските ми кошмари всъщност ми се пада баба. Ако дядо Гариус беше истинският крал, значи Мълчаливата сестра, по-стара от пряката ми баба, се падаше негова наследница, нали?
Разтърках очите си с юмруци през твърдата кожена маска на лицето си, за да прогоня умората от тях, а може би и объркването. Премигнах, за да избистря размътеното си зрение. Искрици от кладата танцуваха във вятъра сред чернотата на ледената равнина. И въпреки вятъра си оставаха там. Премигнах пак и пак, но те не изчезнаха.
— Уф, мамка му — промълвих през изтръпналите си устни.
Фенери.
Те идеха.
29.
Снори гледаше настъплението им през открехнатите кепенци. Усещах режещия вятър дори от мястото си край огъня.
— Приближават се към главната порта.
— Колко са? — попитах.
— Над двайсет, може би и трийсет.
Бях очаквал армия, но изглеждаше логично да са толкова малко. Да се издържа сериозна бройка тук на ръба на оцеляването би било непосилна задача, пък и безсмислена, щом имаше мъртъвци да вършат повечето работа. Това обаче ме накара да се зачудя още веднъж за пленниците. Бяха продали мъжете на юг. По-рано не се бях замислял много-много, но ако искаха пленници, които да копаят леда… В това нямаше никакъв смисъл — можеха да ги убият и да ги оставят да вършат същата работа в смъртта, неуморни и без да се нуждаят от изхранване.
— Няма пленници! — Изрекох го на глас. Не прошепнах, не изкрещях, просто го заявих.