Не пречете на палача
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #12
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Слово
- Переводчик: Йордан Дачев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Не пречете на палача». Краткое содержание книги:
— Какви са вашите условия? — попита Чинцов, усещайки как проблясващата надежда му влива живителни сили.
— С организацията по изтеглянето на военачалника от Чечня се заемате сам и хонорарът от двеста хиляди долара също получавате сам. Интервюто ще уредя аз, но ще се знае, че то е ваша лична работа. Хонорара ще получите вие и ще ми го предадете. Това е всичко.
Милионът отплуваше, плавно полюшвайки се върху вълните и махайки за сбогом. Григорий Валентинович си я представи тази картина много живо и дори в цветове.
— Какво, целият милион ли трябва да ви дам? — попита за всеки случай, като тайно се надяваше, че поне една малка купчинка от възхитителните зелени хартийки ще се обърне и ще заплува обратно към брега.
— А нима това не ви устройва? — учуди се Антон Андреевич. — Моля, аз съм готов да изслушам съображенията ви.
— Стори ми се, че запазването на вашата тайна има някаква цена — отбеляза Чинцов.
— А запазването на вашите тайни няма ли цена? Съгласен ли сте да бъде разгласен произходът на парите, които сте получил от Малков, и към тях да прояви интерес криминалното следствие? Григорий Валентинович, ние и двамата ще мълчим и по такъв начин ще се разплатим един с друг. А милионът ще ми го дадете. Ако това не ви устройва, просто не приемайте моята помощ. Не ви се натрапвам. И, честна дума, няма да има никакви обиди.
— Не, не, съгласен съм — въздъхна Чинцов. — Всичко ме устройва. Договорихме се.
— Отлично — усмихна се Антон Андреевич. — Е, тогава — по колите.
Григорий Валентинович се върна в автомобила си. Беше му поолекнало.
Разбира се, налагаше се да се прости с милиона, но в интерес на истината, не би могъл да го спечели без Павел. А нямаше никакви основани да се надява, че за десет дни би могъл да го открие и да го придума да работи. Затова пък двеста хиляди все някак щеше да спечели, откарвайки военачалника от Грозний.
% % %
Виктор Алексеевич Гордеев замислено гледаше Юра Коротков, докато смилаше информацията, която току-що бе получил. На Коротков бе възложено да изясни кой е Григорий Валентинович Чинцов, от какво живее и диша и защо двамата мъже, разхождащи се с колата му, упорито заставаха на пътя на Анастасия Каменская. Юра бе узнал, че Чинцов работи в апарата на Държавната дума, а мъжете пътуващи със сребристото му ауди, модел 1991 година, са Сергей Яковлев и Николай Обидин. Коротков също ги бе разпознал — именно те бяха били в Самара и Уралск. Излизаше, че по принцип им беше нужен Сауляк, а не Анастасия. По всяка вероятност, именно Чинцов и неговите помощници бе имал предвид Антон Андреевич Минаев, казвайки на своя приятел генерал Коновалов, че някой бил организирал хайка за Сауляк. До този момент всичко съвпадаше.
А след това Коротков бе съобщил, че Чинцов е пътувал извън града и е посетил дома на доста известна в политическите кръгове личност. И това не би било толкова впечатляващо, ако сред гостите на този политик не фигурираше и самият Антон Андреевич Минаев. Нещо повече, по пътя обратно към Москва Минаев и Чинцов спирали за известно време и разговаряли за нещо. И този факт никак не се хареса на полковник Гордеев. Щом като в началото генерал Минаев се бе обявил за противник на Чинцов, то защо сега двамата се бяха оказали в един впряг?
Виктор Алексеевич не понасяше политическите интриги, но и не му се щеше в резултат на тия игри да пострада Настя. Цялата работа бе започнала от Сауляк, а Настя бе помогнала той да бъде изведен от затвора буквално под носа на Чинцовите хора. И ако Минаев и Чинцов бяха успели да се споразумеят, то дали това тяхно споразумение по някакъв начин нямаше да рефлектира у Каменская?
— Та, нали Настя е изпълнявала молба на Минаев — говореше Коротков. — Да не би да смятате, че той ще й отвърне с черна
неблагодарност?
— Кой го знае — угрижено поклати глава Виктор Алексеевич. — Днес е модерно да предаваш своите приятели и помощници. Мисля си, дали да кажем на Настя за Минаев или засега да си мълчим. Как смяташ?
— Аз бих й казал. Може да измисли нещо.
— Ще измисли нещо — иронизира го полковникът. — Разбира се, на теб само това може да ти мине през ума. Свикнал си да се отнасяш към нея като към някаква машина за производство на идеи. А не помисли ли, че би могла да се изплаши? Тя, между другото, също има нерви. Как би се почувствал, ако разбереш, че биха могли да те използват като разменна монета в играта между Думата и ФСБ?
— Вероятно, зле — съгласи се Коротков. — Но вие не сравнявайте Настя с мен. Тя е друго нещо. Колкото й е по-трудно, толкова по-интересно й става. Главата й другояче е устроена.