Свих рамене и й дадох да прочете писмото. Това писмо имаше тежко въздействие върху мен и имах нужда да се ориентирам.
Първо, защо беше дошло на вилата, а не на московския ми адрес, където получавам цялата си кореспонденция? Искали са да изплашат Ирина или майка ми? Или по този начин подчертават широката си информираност? Или пък е скрита заплаха, без в текста да има и най-дребния намек за такава? Както и да е, не можех да се отнеса сериозно към писмото, никой не очакваше от мен готовност за сътрудничество и всяка надежда за внедряване трябваше да бъде изоставена, колкото и съблазнително да изглеждаше. Това беше ход в дяволска шахматна игра и трябваше по-скоро да преценя какво целеше той.
— Какво значи това, Саша? — попита Ирина с треперещ глас.
— Просто номер — отвърнах ухилено. — Някой много иска да си направи майтап за моя сметка. Но няма да стане, нали така?
— Номер ли? — учудено попита тя. — Мислиш ли?
— Разбира се — безгрижно казах аз. — Даже знам кой го е написал.
— Кой? — запита Ирина, преминавайки от безпокойство към възмущение.
— Моят приятел Геша Фролов — нагло излъгах. — Работата е там, че такова писмо получи и Слава Грязнов, така че съм предупреден. Нищо, утре ще ги побъркам!
Връщайки се вкъщи, изведнъж си помислих, че невинната ми измислица може да се окаже единствено вярната. Може би това беше номер, по-точно не номер, а провокация. С разпращането на такива писма можеше да се е заела президентската комисия с цел да разобличи агентите на СНС в редиците на органите на реда. Сега бих могъл да разбера защо Меркулов изведнъж започна да си играе на конспирация, той самият никога не би седнал да ме проверява. Но това беше само един от вариантите, обясняващи полученото писмо, и той съвсем не отхвърляше всички останали. Писмото беше изпратено, за да ме притесни, и сега беше важно да запазя форма, за да продължа да работя.
А работите ни напредваха като никога. Нашият лекар, Иван Семьонович, когото така удачно изловихме за нула време, вече беше започнал да дава информация. Да, бил е агент, навремето е пътувал доста по света с различни медицински делегации, изпълнявайки всякакви дребни поръчения на кантората, но от 89-а не са го пипали. Дори мислел, че досието му отдавна е унищожено, но само си го е мислел. Същият кагебист, който ръководел действията му тогава, изплувал с нови поръчения. По-точно било му възложено да направи инжекция на Леонард Терентиевич Собко и да го докара вкъщи. Старецът бил вече в колата, упоен със сънотворно и затова поставянето на инжекцията не било сложно. Иван Семьонович твърдеше, че е нямал понятие до какво ще доведе това, но освен него самия, никой не го вярваше. По този начин стигнахме до кагебиста и майор Скачков, който разбираше колко ниско е паднал рейтингът му след изчезването на компютъра, ни предостави изчерпателни сведения за този човек. Специалната група направи засада в квартирата на кагебиста, но успя да арестува само няколко случайни хора. Сега обаче най-после имахме конкретен човек, с името и външния му вид, по следите на когото тръгна цялата московска милиция плюс органите на контраразузнаването. Съдът на Народната съвест, ако знаеше за конкретните ни достижения, би трябвало да се притесни.
