През лицето на света

На сутринта имаше лек дъждец. Лийт се изправи бързо, протегна се, разтри изморени крака, облече се и се приготви за пореден ден на пътя. Само дето въпросният ден бе този, от който винаги се бе страхувал. Последният.

— Може би брудуонците са поели по Фиананския друм — предположи Перду, докато закусваха.

— Ако са искали да отиват на юг към някое пристанище като Сиенан, защо им е на първо място да поемат по Западния път? — Кърр бе прехвърлял из ума си този аргумент многократно. — Очевидно възнамеряват да се приберат вкъщи по възможно най-краткия път.

— Добре, може това да е било първоначалното им намерение — продължи феннито. — Ала ти самият каза, че са нямали представа колко сурова е северната зима. Не е ли възможно да са изоставили пътя и да са тръгнали по по-лесен? Или да са тръгнали на юг, просто за да оцелеят?

— Тогава щяхме да ги засечем — рече Уайра.

— Сега нищо не можем да сторим — сопна се Кърр. — Ако са продължили на юг, то ние също ще ги последваме по Фиананския друм. Ако са се качили на кораб, ние също ще ги последваме по вода. Или може би някои люде са решили да се откажат?

— Не, разбира се — отвърна Уайра. — Просто обсъждаме дали си е струвало да поемаме по Южния маршрут и да изоставяме следването на брудуонците.

— А нима имахме избор? — намеси се брат му. — Забрави ли Ролейстоунския мост? Не вярвам, че бихме оцелели в Уитвества без помощта на фодрамите, тъй че дори и да бяхме прекосили реката, щяхме да умрем на пътя. Ако питате мен, такава съдба е сполетяла брудуонците и пленниците им.

— По който и път да са тръгнали, каквато и съдба да ги е сполетяла — ще разберем — споровете вече дотягаха на Кърр и той сложи край на обсъжданията.