През лицето на света
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-05-9
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «През лицето на света». Краткое содержание книги:
Величието и размахът на тази книга я правят достоен съперник на „Властелина на пръстените“. Йън Броуди, автор на „Властелина на пръстените — пътеводител“
„През лицето на света“ е забележително постижение на разказваческото изкуство; зашеметяващо епично фентъзи от блестящ нов талант. Приключение, което възнамерявам да препрочитам многократно през годините. fantasticqueersland.com
Масивна и завладяваща сага… какво повече маже да иска себеуважаващият се почитател на Толкин? The Age
Перду също бе потънал в мисли. Халдемар! И момчетата! Добре ли са? Как ли се справят фенните в Мирвидда? Гаданията бяха предсказали гладна зима и късна пролет из високата пустош и колкото и да се наслаждаваше на компанията на своите сънародници по кръв, Перду откри, че вече е невъзвратим фенни и че мечтае да се завърне у дома при семейството и клана. Въздъхна. Не и докато не съм станал свидетел на смъртта на брудуонците. Или докато самият аз не умра. И в двата случая скоро ще бъда обратно във виддата при семейството си. Нека боговете ни пазят!
Фарр се изправи и добави още гориво в огъня. Как ли ще се бият старците? Най-вероятно по-добре от младите. Кърр щеше да се представи храбро, в това нямаше съмнение. Фарр изпитваше неохотно уважение към борбения стар фермер, който бе захвърлил бастуна и тъгата, изглеждайки подмладен с години в сравнение с първата им среща. Ами Перду? Спомняше си бащиния братовчед смътно, ала знаеше, че е бил ловец, а не боец. И все пак фенните може би го бяха заякчили. Със сигурност носеше смъртоносен на вид меч. Не, младите са проблемът. Е, може би не момичето, призна. Тя е свирепа! По-добре Уайра, отколкото аз! Но децата на Манум — по-добре да не очаквам особено от тях. Нямаше съмнение в храбростта на по-голямото момче, но недъгът му го правеше неефективен, въпреки щастливия удар, който бе успял да нанесе в Долината на отдиха. Ами по-младият? Нему не може да се разчита. Погълнат е от собствените си страхове. Трябвало е да го оставят вкъщи.
Липсват ми фодрамите, тъжно си помисли Фарр. Гората тук все още е красива, но ми липсват смеха, страстта… Може би ще ги потърся, след като всичко това свърши. Може да поостана.
Близо до огъня Хал спеше дълбоко.
— Пак ли си станал от леглото?
— Колкото по-рано се възстановя, толкова по-рано ще можем да тръгнем.
— Да тръгнем? Седмици ще минат, преди да ти позволя да напуснеш пещерата! — хауфутът поклати глава. Наистина, този човек е невъзможен!
— Седмици? Твърде късно. Трябва да пристигнем в Инструър не по-късно от две седмици преди Средолетника, така че трябва да тръгнем преди края на седмицата. Дори и това ще е малко късничко.
Той се намръщи към едрия си болногледач.
— Сигурно не разбираш — внимателно отвърна хауфутът. — Беше сериозно болен. Никакво излизане, докато не се възстановиш напълно. Пътуване до Инструър? Може би догодина.
— Ти не разбираш, приятелю. Болестта ми бе дадена като подарък. Разопаковах го и останах очарован. Седмиците на себевглъбение ме научиха на нови неща и е време да приложа наученото. Трябва да отида в Инструър.
Едрият мъж уморено приседна. „Никога не се опитвай да спориш с мистик“, казваше една стара пословица. Има много мъдрост в старите пословици, помисли си хауфутът.
Отшелникът го пронизваше с блесналите си очи.
— Изоставих людете, защото предпочитах своята собствена компания, а сред тях не можех да открия отговорите. Дълги години слушах истината, и научих, че истината е Личност, че мога да чувам гласа Му. В мълчанието на годините се научих да отличавам истинното от фалшивото. Зная отговорите на въпроси, за чието съществуване не бях и подозирал; зная повече, отколкото някога бих приложил на практика.
Хауфутът започна да се чувства неловко под напрегнатия поглед на мъжа.
— И ей ме на, чист и безполезен. Години дисциплина и яростно отдаване ме доведоха до състояние, в което мога да се лиша от всичко. Преди година бях доволен и се смятах за светец. Ала сега не съм толкова сигурен.
Може да се лиши от всичко? Мислите на хауфута в момента се въртяха около закуската и силно се надяваше проповедта да приключи бързо.
— Чист съм — защото съм премахнал изкушението, а не защото съм се изправил срещу него и съм го преодолял. Сега виждам, че чистотата ми е като тази на камък — отдадена, ала безполезна. Вече не съм лош, ала не съм и добър. Зная всичко, ала не върша нищо. Не поемам рискове и не получавам награда. Вместо да добавят към нея, изминалите години отнеха от добротата ми.
В гласа на отшелника се долавяше тихо отчаяние, накарало хауфута да рече:
— Ами истината? Със сигурност познаването на истината е добро?
— Проклятие е — дойде разпаленият отговор. — Да знаеш истината и да не я практикуваш; да се взираш в лицето й и да останеш непроменен; да знаеш какво трябва да сториш и да не го направиш — това е пътят към лудостта и вината. Това е пътят, по който аз крачех.