Часовникаря [bg]

Плещестият, винаги усмихнат Боб караше. Луси Рихтер седеше на седалката до него и се опитваше да си представи церемонията в Управлението по градоустройство.

Първо щяха да стоят на убийствения студ (от миналия четвъртък тя бе изпитала точно петдесет градуса спад в температурата) и да гледат парада с мажоретки и униформени войници. След това щяха да влязат на церемонията.

Луси мълчаливо постави ръка върху мускулестото бедро на съпруга си.

Облегна главата си на рамото му.

Движението беше натоварено, Боб бъбреше непринудено, разказваше за празненството, което родителите му организирали за утре, Луси отговаряше вяло. Тя все повече се тревожеше за Голямото противоречие — за което бе споделила пред Кейтрин Данс. Дали пак да се връща на служба или не?

Била ли е честна към себе си, когато се записваше преди месец, или се самозаблуждаваше?

„Саморазпит…

Имайки предвид нещата, които ми описа Кейтрин: гняв, депресия… Лъжа ли се?“

Опита се да не мисли за това.

Вече наближаваха мястото и видяха протестен митинг на отсрещния тротоар. Хората бяха против намесата на Америка в чужди конфликти. Приятелите и бойните ѝ другари отвъд океана мразеха протестиращите, но — странно — Луси не мислеше като тях. Самият факт, че тези хора протестираха, а не бяха в затвора, осмисляше всичко, което тя правеше.

Стигнаха до поста на пресечката преди Управлението по градоустройство. Двама войници ги спряха и поискаха да видят документите им, погледнаха в багажника им.

Луси се засмя.

— Какво има? — попита съпругът ѝ.

— Виж.

Той погледна. Луси неволно бе свалила ръката си до дясното бедро, където обикновено носеше пистолета си, когато беше на служба.

— Готови за стрелба, а? — пошегува се Боб.

— Навик. При всяка проверка на пропускателните постове.

Засмя се, но не ѝ беше весело.

„Лютивата мъгла…“

Боб кимна към войниците и се усмихна на жена си:

— Мисля, че тук сме горе-долу в безопасност. Поне не като в Багдад или Кабул.

Луси стисна ръката му и продължиха към паркинга за гостите.