Последната миля [bg]

— Не, но искат да ги заведа при тях.

— Къде си ги скрил?

— Няма да ти кажа. Те са единственият ми коз в момента.

— Ще ни убият, Рой — отвърна Декър.

— Трябва да са ви проследили до тук. Не виждам друго обяснение.

— Никой не ни е проследил.

— Истланд ръководи компания за разузнавателна информация, глупаци! Не смятате ли, че знае как да ви проследи, без да забележите?

Декър се обърна към Марс.

— Може и да е прав.

— Разбира се, че съм прав. Не трябваше да се съгласявам на среща с двама идиоти като вас.

— Ние също не изгаряхме от желание да се срещнем с теб — отвърна Марс. — Но ти започна всичко това.

— Питах те вече, но така и не получих отговор — каза Декър. — Избягал си, след като си взел документи, които ги уличават в извършените престъпления. Защо, Рой?

— Смяташ ли, че моментът е подходящ да го обсъждаме?

— Може да не получим друга възможност.

Рой надникна през прозореца, когато същият глас извика:

— Имаш една минута! После откриваме огън! Зареждаме оръжия със запалителни патрони!

— По дяволите! — промърмори Рой, погледна към Декър и каза: — Добре, прав си. Убийството на децата не влизаше в плановете, но на Тримата мускетари не им пукаше. Аз обаче не исках вече да имам нищо общо с тях. Но те нямаше да ме оставят да се измъкна. Заявиха го съвсем ясно.

— Какво направи?

— Откраднах уликите от сейфа на Травис Хюи. Старецът се гордееше с това, което бяха направили, но не беше толкова глупав, че да позволи историята да се разчуе. Аз бях този, който снимаше с камерата, докато тримата разказваха за взрива в църквата. Видях старецът да отваря сейфа няколко пъти и запомних комбинацията. Досетих се, че там държи доказателствата. Когато ги взех, оставих бележка, с която ги уведомявах с какво разполагам и заявявах, че напускам страната.

— А после си се влюбил в чернокожа жена — каза унило Марс. — Каква ирония.

Изненадващо, но Рой изглеждаше обзет от разкаяние.

— Това е любовта, човек просто… искам да кажа, че не подлежи на контрол. Обичах майка ти и тя ме обичаше. Беше любов от пръв поглед.

— Но не и мен — каза Марс. — Мен не си ме обичал никога.

— Гордеех се с теб, Леви, особено с онова, което правеше на игрището. Но наистина не можах да те обикна и причината не е, че си чернокож.

— А каква е тогава?

— Всеки път когато те погледнех, виждах онзи мръсник, който беше наранил единствения човек, когото съм обичал през живота си. Знам, че звучи объркано, че най-вероятно няма да ме разбереш, но точно това изпитвах… — Рой замълча и продължи: — По-добре да ти кажа истината. Цялата истина. Баща ти… Излъгах те. Не го убих заради това, което причини на майка ти.

— Какво? — възкликна Марс.

— Не че не се опитах. Но той беше прекалено богат, прекалено добре охраняван. Горилите му едва не ме очистиха. — Рой посочи белега. — Остана ми това заедно с още няколко рани. Мръсникът и сега си живее в Колумбия. И си живее добре. Кръвта ми кипва само като се сетя за него.