Сърца за изгаряне [bg]

Скалпелът все още бил в дясната му ръка. Отляво на акуратна купчинка бил струпал нещата, които премахнал от себе си. Лицето му било неразпознаваемо, когато тялото му най-сетне се предало заради шока и загубата на кръв. Документите за самоличност, открити в портфейла му, били фалшиви. Имал и кредитни карти на същото име. Полицията обаче го разпознала по стоматологичния му картон и в началото на септември тялото му било предадено на родителите му, които решили, че ще е най-добре, ако го кремират.

На 8 август 1996 година по националните новини съобщиха за мъж, обгорял до смърт в Чикаго. Заредих догоре джипа и пристигнах там три дни по-късно. Определено дело на Стела. И бели палта навсякъде. Не се задържах много.

Миналата година останах в един хостел в Южна Филаделфия почти месец, преди да се върна в Питсбърг на 8 август. Детектив Фогел не беше на гробището. В този ред на мисли, и Стела я нямаше. Седях на пейката до полунощ, след което се върнах във Филаделфия. Опитвах се да открия Ками Брадъртън — беше останала в същия този хостел до лятото на 1978-а, двайсет години преди мен, след като напуснала Държавния университет в Пенсилвания. Колкото и да е странно, управителят си я спомняше, но нямаше представа накъде е заминала след това.

През 1997 година станах на 21. Барманът в „Ирландския петел“ (пъб на две крачки от хостела) пълнеше празната ми чаша с „Гинес“ достатъчно бързо, че и добавяше по някой друг шот безплатно към онези, които бях поръчал. Останах на мястото си, когато по телевизията съобщиха за открит обгорял труп в Ню Хампшир. Дори си поръчах още една бира. Когато тръгнах да я плащам, писмото на Стела падна от джоба ми и тогава си промених мнението. Казах, че ще се върна, но на път към врата видях окачено бяло палто.

Не се върнах.

През всичките тези години бях мечтал за Стела. Копнеех да прегърна единственото, което никога не бих могъл да докосна.

— Мърдай, хлапе. Не ме карай да те арестувам.

Парковата охрана все още се взираше мрачно в мен.

Изправих се, преди да ме е изритал отново. Празната бутилка от „Джеймисън“ се изтърси от джоба на палтото ми и тупна в тревата. Преди полицаят да каже и дума, се наведох, взех я и се заклатушках към най-близкото кошче за боклук. Краката ми се подгъваха и леко ми се виеше свят. Не бях ял нищо от вчера сутринта, когато погълнах един мазен яйчен „Макмъфин“.

— Искам да се разкараш от моя парк.

— Твоя парк?

В гърлото ми заседна храчка. Едва не се задавих, преди да успея да я изплюя на тротоара, на по-малко от два сантиметра от обувката му. Не че съм се целил. Бях като парцал, мерникът ми не беше толкова точен.