Сърца за изгаряне [bg]

Както и останалите, този махмурлук беше гаден, но бях имал и по-лоши.

Пикаеше ми се като на ватман.

Когато напуснах Държавния университет в Пенсилвания през пролетта на 1994 година, отново хванах бутилката.

Пък и, да си кажем истината, никога не я бях оставял напълно. В най-добрите случаи я бях отмествал временно.

Беше заради проклетите бели палта.

Виждах ги навсякъде.

Едва ли не всяка втора кола в огледалото беше бяла.

В писмото си Ричард Нетълтън споменаваше, че във Флорида е най-зле. Прав беше. Почти всеки автомобил в Слънчевия щат беше бял. Въпреки че никой не носеше палто, белите тениски и къси панталони също бяха навсякъде. Бързо осъзнах, че когато някой, облечен с бяла тениска и панталони, те наблюдава от отсрещната страна на улицата, не се различава много-много от дълъг бял тренчкот. Нямах идея къде криеха оръжията си, но погледите им не можеха да бъдат скрити — този поглед беше универсален. Те ме познаваха, но и аз бързо се научих да ги забелязвам.

Бях доста задобрял.

Отидох във Форт Лодърдейл, понеже според папката, която отмъкнах от архивите на Държавния университет в Пенсилвания, последният известен адрес на Пърла Бейхам бе на Седемнайсета улица, в сърцето на туристическия район. Апартамент над магазин за подаръци с приличен изглед към плажа. Когато пристигнах, не си беше вкъщи поради простичкия факт, че беше мъртва. Съседът ѝ си я спомняше — не са много хората, които се давят във ваните си, затова по-голямата част от шестимата обитатели на сградата знаеха за това.

Пърла Бейхам напуснала Държавния университет в Пенсилвания през пролетта на 1979 година. Никой не знаеше защо. Хванала се на работа като сервитьорка в някакъв коктейлбар на същата улица и умряла две седмици след това. Патологът сметнал, че е станала жертва на нещастен случай — „заспала във ваната“, се казваше в доклада му, — но имало слухове и за самоубийство. Щастливото момиче, което тръгнало към колежа, не било онова, което се върнало оттам. Повечето обвиняваха параноята ѝ, страха ѝ, че вечно някой я наблюдава, дори се чуваше и за наркотици, въпреки че никой не я бе виждал да се друса. Тръгнала си от работа на 22 май 1979 година, отишла до вкъщи, напълнила ваната — и дотам. Открили трупа ѝ два дни по-късно.

Съседът, с когото разговарях — приятен старец на име Дейв, каза, че най-вероятно някои от нещата ѝ още са в мазето. Когато го разбих и претърсих по-късно през нощта, не успях да открия нищо, въпреки че се постарах да преровя всичко.

Напуснах Слънчевия щат, все още с джипа. Тръгнах да издирвам Гарет Дотс. Не беше много труден за намиране. Гробът му беше в най-далечната част на гробището в Кантонвил, Джорджия, недалеч от Атланта. Дървото, на което се бе обесил, беше на пет минути с кола от мястото, където бе погребан. Голяма върба.

Върнах се в Питсбърг на 7 август 1994 година.

Когато забелязах детектив Фогел и неколцина от нейните приятели да дебнат в гробището онази нощ и да наблюдават пейката ми, останах в горичката, откъдето можех да наблюдавам и тях, и пейката. Съмняваше ме, че Стела ще се появи — тогава не бях сигурен дали изобщо е жива, — но исках да съм там просто за всеки случай. Малко след полунощ вече бях на магистралата и не спрях, докато се зазори.