Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
— Нали току-що ти обясних, той вече знае — отсече Хари, след което се изправи, свали от кукичката наметалото и с широко движение се загърна с него. — Безсмислено е да му казвам отново.
Все така загледан умислено в приятеля си, Рон също пристегна наметалото.
— Дъмбълдор сигурно ще иска да знае — настоя той.
Хари сви рамене.
— Хайде да тръгваме… тепърва имаме да упражняваме магията за мълчание.
Забързаха мълчаливо през тъмния парк, като се хлъзгаха и се препъваха по калната морава. Хари беше погълнат от мислите си. Какво ли Волдемор искаше да стане, а то не се случваше достатъчно бързо?
«Има и други намерения: намерения, които ще осъществи тихомълком… нещо, което може само да открадне… нещо, подобно на оръжие. Нещо, с което предишния път не разполагаше.»
Хари не се беше замислял от седмици за тези думи, беше погълнат от онова, което ставаше в «Хогуортс», бе прекалено зает с разразилите се схватки с Ъмбридж, с несправедливата намеса на министерството… Но ето че тези думи изникнаха в съзнанието му и го накараха да се запита… Беше обяснимо Волдемор да е ядосан, ако още не успява да се добере до оръжието, каквото и да представляваше то. Дали Орденът не му беше попречил и не бе осуетил плановете му? Къде ли се пазеше това оръжие? У кого беше сега?
— Кактус тарикатикус — екна гласът на Рон и Хари дойде на себе си точно навреме, за да се покатери през дупката зад портрета и да влезе в общата стая.
Хърмаяни явно си беше легнала рано, като бе оставила Крукшанкс, свит на кълбо на близкото кресло, и цяла купчина възлести плетени шапки за домашни духчета, наслагани по масата при огъня. На Хари му поолекна, че я няма — не му се обсъждаше с нея, че белегът го боли, не му се слушаше как и тя го подканя да върви при Дъмбълдор. Рон продължаваше да му хвърля тревожни погледи, Хари обаче извади учебниците по вълшебство и седна да си довърши съчинението, макар че само се престори на много вглъбен и когато Рон му съобщи, че си ляга, не бе написал почти нищо.
Полунощ мина и замина, а Хари продължаваше да чете и да препрочита един пасаж за приложението на кохлеарията, селима и равнеца, без да разбира и дума от него.
«Описаните билки действат най-силно за възпламеняване на мозъка, затова най-много се използват в отварите за смут и шемет, с каквито магьосникът цели да възбуди сприхавост и безразсъдство…»
… Хърмаяни беше подметнала, че понеже е затворен като в клетка на площад «Гримолд», Сириус е станал безразсъден…
«… действат най-силно за възпламеняване на мозъка, затова най-много се използват…»
… Ако от «Пророчески вести» разберяха, че Хари знае какво чувства Волдемор, щяха да решат, че мозъкът му се е възпламенил…
«… затова най-много се използват в отварите за смут и шемет»…
… Точно така, «смут» беше много уместна дума: защо ли Хари знаеше какво чувства Волдемор? Каква беше тази съдбовна връзка помежду им, която Дъмбълдор така и не успя да обясни убедително?
«… магьосникът цели да възбуди…»
… Как само му се спеше на Хари…
«… да възбуди сприхавост…»
… На креслото пред огъня беше топло и уютно, дъждът още блъскаше с все сила по рамките на прозорците, Крукшанкс мъркаше, пламъците пукаха ли, пукаха…
Учебникът се хлъзна от хлабавата хватка на момчето и тупна с тъп звук на килимчето пред камината. Главата на Хари клюмна…
Той отново вървеше по коридор без прозорци, стъпките му кънтяха в тишината. Вратата в дъното ставаше все по-голяма и голяма, от вълнение сърцето му биеше ускорено… Ако можеше да я отвори… да влезе вътре…
Протегна ръка… върховете на пръстите му бяха само на сантиметри от нея…
— Хари Потър! Сър!
Той се събуди внезапно. Свещите в общата стая бяха изгорели до последната, ала нещо шаваше наблизо.
— Кой е? — сепна се Хари и изправи гръб.
Огънят беше почти угаснал, помещението потънало в мрак.
— Доби донесъл совата на Хари Потър! — изписка тъничък глас.
— Доби ли? — възкликна сънено Хари и се взря в мрака към мястото, откъдето беше дошъл гласецът.
Домашният дух Доби стоеше при масата, където Хърмаяни беше оставила пет-шест от плетените си шапки. Големите му остри уши стърчаха като че изпод всички шапки, които момичето бе изплело досега, духчето ги беше наслагало една върху друга, така че главата му сякаш се бе удължила с почти цял метър, а върху помпона най-отгоре бе кацнала Хедуиг — цвъркаше радостно и изглеждаше излекувана.
— Доби самичък предложил да върне совата на Хари Потър — изписка духчето и върху лицето му се появи неприкрито благоговение. — Професор Гръбли-Планк казала, сър, че птицата вече била добре.