Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
Анджелина ги държа на игрището близо час, преди да се предаде. Поведе мокрия до кости намръщен отбор към съблекалните и настоя, че тренировката не е била губене на време, въпреки че не звучеше много убедена. Особено кисели бяха Фред и Джордж, които стъпваха така, сякаш са кривокраки, и се въсеха и от най-малкото движение. Докато си подсушаваше с хавлиената кърпа косата, Хари ги чу как роптаят шепнешком.
— Няколко от моите май се пукнаха — съобщи глухо Фред.
— Моите не са — процеди намръщен Джордж, — затова пък само как ме болят… при всички положения са се издули.
— ОХ! — простена Хари.
Притисна кърпата до лицето си и зажумя. Болката в белега върху челото го парна отново така, както не го беше прорязвала от седмици.
— Какво има? — попитаха няколко гласа.
Хари се показа иззад кърпата — виждаше съблекалнята размазана, защото си беше свалил очилата, ала успя да забележи, че всички са се извърнали към него.
— Нищо — измърмори, — просто си бръкнах в окото.
Но погледна многозначително Рон и двамата се позабавиха, докато другите от отбора се изнижат навън, загърнати в наметалата и нахлупили чак до вежди шапките си.
— Какво стана? — попита Рон веднага щом Алиша се скри зад вратата. — Белегът ли?
Хари кимна.
— Ама… — Уплашен, Рон отиде на прозореца и погледна навън през дъжда. — Той… не може да е наблизо, нали?
— Не — отвърна Хари. Отпусна се тежко на пейката и разтърка челото си. — Вероятно е на километри оттук. Боли ме… защото той е… ядосан.
Изобщо не искаше да изрича тези думи — самият той ги чу, сякаш ги е произнесъл някой непознат, обаче въпреки това веднага разбра, че са истина. Без да знае как, беше усетил, че Волдемор — където и да се намира, каквото и да прави — беше разярен.
— Видя ли го? — ужаси се Рон. — Какво… видение ли получи?
Хари се беше втренчил в краката си и не се и помръдваше, оставил съзнанието и паметта си да се съвземат след болката.
Кълбо от смътни очертания, взрив от неудържими гласове…
— Той иска да се направи нещо, а то не става достатъчно бързо — каза момчето.
И този път се изненада от думите, излезли от устата му, ала бе повече от сигурен, че са истина.
— Но… откъде знаеш? — попита Рон.
Хари поклати глава, затули очите си с длани и ги притисна. Пред тях избухнаха звездици. Усети, че Рон сяда до него на пейката и го гледа.
— Така ли беше и последния път? — попита той сподавено. — Когато белегът те заболя в кабинета на Ъмбридж? И тогава ли Ти-знаеш-кой беше ядосан?
Приятелят му поклати глава.
— А какво стана?
Хари се опита да си спомни. Беше погледнал Ъмбридж в лицето… белегът го беше заболял… и той бе изпитал нещо странно в стомаха си… беше го обзело необичайно чувство, все едно подскача… нещо като щастие… тогава обаче не го беше осъзнал, естествено… не беше разбрал какво е, защото самият той се чувстваше ужасно…
— Последния път белегът ме заболя, защото той беше доволен — обясни Хари. — Много доволен. Мислеше, че… че ще се случи нещо хубаво. А вечерта преди да се върнем в «Хогуортс»… — Спомни си мига в стаята им с Рон на площад «Гримолд», когато белегът го бе заболял тъй силно. — Беше разгневен…
Извърна се към Рон, който се беше ококорил срещу него.
— Би могъл да заместваш Трелони, приятелю — рече той със страхопочитание.
— Аз не правя пророчества — възрази Хари.
— Не, Хари, знаеш ли какво правиш? — попита го Рон и стреснат, и възхитен. — Четеш мислите на Ти-знаеш-кого.
— Не — поклати глава Хари. — Според мен по-скоро долавям… настроенията му. Получавам нещо като проблясъци. Миналата година Дъмбълдор каза, че ставало нещо такова. Спомена, че мога да усетя кога Волдемор е близо до мен или изпитва силна омраза. Е, сега усещам и кога е доволен…
Замълчаха. Вятърът и дъждът блъскаха по постройката.
— Трябва да кажеш на някого — посъветва го Рон.
— Последния път казах на Сириус.
— Ами кажи му и този път!
— Не мога — заяви мрачно Хари. — Забрави ли, Ъмбридж държи под наблюдение и совите, и камините.
— Тогава кажи на Дъмбълдор.