Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
— Чие е било това досие?
— На онзи сериен убиец от деветнайсети век, как му беше името? Онзи, за който писа „Таймс“. Очевидно това е търсел, повече информация за…
— Енок Ленг?
— Аха. Той беше.
Нора бе поразена.
— А сега, бихме ли могли да се върнем към въпросите, доктор Кели? — намеси се О’Грейди.
— И колата му е била намерена на „Ривърсайд драйв“? И на 131-ва улица? Откога е там?
Финистър сви рамене.
— Той я е наел веднага след като откраднал досието. Тя е под наблюдение. Веднага щом отиде да я вземе, ще разберем.
О’Грейди се намеси отново:
— Финистър, след като вече успя да разкриеш всички поверителни подробности, може би ще млъкнеш за минутка. А сега, доктор Кели, тази археологическа експедиция…
Нора бръкна в чантичката си потърси клетъчния си телефон и го извади.
— Никакви обаждания, докато не завършим, доктор Кели — обади се отново О’Грейди с все по-яден тон.
Тя мушна телефона обратно в чантичката си.
— Извинете. Трябва да си вървя.
— Ще си тръгнете веднага щом свършим с въпросите. — О’Грейди бе пребледнял като платно. — А сега, доктор Кели, за онази археологическа експедиция…
Нора не чу края на въпроса. Мислите й препускаха другаде.
— Доктор Кели?
— Но не можем ли… ъ-ъ-ъ… да довършим по-късно? — Нора се опита да се усмихне, да създаде най-приятно впечатление. — Възникна нещо наистина много важно.
О’Грейди не отвърна на усмивката й.
— Това е криминално разследване, доктор Кели. Ще приключим, когато свършим с въпросите, не и преди това.
Нора се замисли за миг. След това погледна О’Грейди в очите.
— Трябва да вървя. Имам предвид — в тоалетната.
— Сега ли?
Тя кимна.
— Съжалявам, но се налага да ви придружим. Такива са правилата.
— В тоалетната ли?
Той се изчерви.
— Не, разбира се, а до нея. Ще ви чакаме отвън.
— Тогава да побързаме. Наистина трябва да отида. Болни бъбреци.
О’Грейди и Финистър се спогледаха.
— Бактериална инфекция. Пипнах я при разкопки в Гватемала.
Полицаите се изправиха пъргаво. Прекосиха голямата зала „Рокфелер“, минаха покрай десетки маси, до които пред полицаите рецитираха показанията си други служители на музея, и влязоха в главната библиотека. Нора изчака, дебнеше сгодния момент, докато вървяха към входа. Нямаше смисъл да вдига повече тревога от необходимото.
Самата библиотека бе потънала в тишина, изследователите и учените отдавна си бяха заминали. Голямата зала вече беше зад гърба им, не се чуваха задаваните въпроси и получаваните отговори. Пред тях бе двойната врата, която водеше към коридора и стаите за почивка. Нора приближи вратата, следвана по петите от двете ченгета.
Тогава тя изведнъж хукна, блъсна вратите подире си в лицата на полицаите. Чу тъпия удар, нещо изтрополя на земята, разнесе се вик на изненада. А след това до ушите й долетя силен лаещ говор, все едно морж надаваше предупредителен рев. Последваха викове и шум от тичащи крака. Финистър и О’Грейди минаха през вратите и хукнаха да я преследват.
Нора беше в много добра форма, но Финистър и О’Грейди я изненадаха. Те също се оказаха бързи. Към края на коридора тя се обърна и забеляза, че по-високият сержант, О’Грейди, я застигаше.
Отвори вратата към стълбището и полетя надолу по стъпалата, вземаше ги през едно. Няколко секунди по-късно вратата се отвори отново — тя чу силните гласове, топуркането на стъпките им.
Втурна се надолу още по-бързо. Стигна до сутерена, натисна аварийния бутон на вратата и нахлу в палеонтологическото хранилище. Пред нея се разкри дълъг коридор, прав като конец, боядисан в сиво, осветен от голи крушки в мрежести клетки. От двете му страни имаше врати с табелки: Probiscidia, Eohippii, Bovidae, Pongidae.
Тропотът от крака изпълни стълбището зад гърба й. Възможно ли бе да я застигат? Защо не й се паднаха двата шопара, които бе зърнала на масата вляво?
Спринтира по коридора, зави рязко зад един ъгъл и продължи да тича. Трескаво мислеше — накъде? Наблизо бе огромното хранилище за динозавърски кости. Ако искаше да се отърве от онези двамината, там беше най-добрата й възможност. Бръкна в чантичката си в движение. Слава богу, не беше забравила да вземе ключовете си за лабораторията и хранилищата.
Едва не връхлетя върху вратата, докато търсеше ключа. Обърна се и мушна ключа в бравата, точно когато ченгетата се появиха иззад ъгъла.
Мамицата му! Видяха ме! Нора затвори вратата, заключи я и се обърна към дългите редици от високи стелажи, готова да хукне отново.
Тогава й хрумна нещо друго.