Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
— А ако откажа?
О’Грейди се засмя дружелюбно.
— Решението няма да го взема аз, нали разбирате, но могат да ви призоват официално, да ви привикат в участъка. Адвокатите струват скъпо. Ще бъде неразумно да се викат. Имаме само няколко въпроса, не е кой знае какво. Вие не сте заподозряна. Просто се нуждаем от малко помощ.
— Добре — отвърна жената. — Давайте. Разпитваха ме още няколко пъти преди вас. Предполагам, че още веднъж няма да ми навреди.
О’Грейди понечи да заговори отново, ала този път Финистър бе нащрек и го прекъсна. Нямаше никакво намерение да стои като идиот и да остави само О’Грейди да приказва. Него не го биваше повече и от жена му.
— Доктор Кели — рече бързешком, може би малко по-високо, но веднага прикривайки тона си с усмивка, — радваме се, че желаете да ни помогнете. Моля ви за протокола, съобщете името и фамилията си, адреса, датата и часа. На стената ей там има часовник, но не, виждам че имате свой ръчен. Това е формалност, нали разбирате, за да са в ред записите ни, да не ги объркаме. Не бихме искали да арестуваме онзи, когото не трябва.
Той се разсмя на шегата си и бе леко разочарован, че и тя не се разсмя заедно с него.
О’Грейди го изгледа съчувствено, снизходително. Финистър усети как раздразнението към партньора му нараства. Ако трябва да си го кажем правичката, той направо не можеше да го понася. Усети се, че би искал О’Грейди скоро да се изправи на пътя на някой куршум. Най-добре — утре.
Жената съобщи името си. След това Финистър в скоропоговорка изрече своето, а О’Грейди го последва малко завистливо. След като бяха изпълнени още няколко формалности, Финистър дръпна настрани листа с официалните данни и извади списъка с предварително подготвените въпроси. Беше по-дълъг от предишните и той с изненада забеляза няколко написани на ръка най-долу върху страницата. Сигурно са били добавени и то набързо. Кой, по дяволите, се беше бъркал в списъка им със свои въпроси? Цялата тази работа беше сбъркана. Ама съвсем сбъркана.
О’Грейди възприе мълчанието на Финистър като възможност:
— Доктор Кели — намеси се той, — бихте ли описали със свои думи вашето участие в този случай? Моля ви, не се притеснявайте от времето, за да си припомните всички подробности. Ако не си спомните нещо, или ако не сте сигурна, моля ви да ни го кажете. Знам, че е по-добре човек да каже, че не помни, отколкото да ни съобщи подробности, които могат да се окажат неточни.
Той се усмихна, сините му очи заблещукаха почти конспиративно.
Мамицата му, помисли си Финистър.
Жената въздъхна раздразнено, кръстоса крака и заговори.
Пета глава
Смитбак усети как го обладава парализа, пълна безпомощност. Не чувстваше крайниците си, беше неподвижен, тялото му сякаш беше чуждо. Не можеше дори да примигне. И най-лошото — ама наистина най-лошо — беше, че дори не можеше да си поеме дъх. Тялото му бе напълно обездвижено. Паникьоса се, когато се опита да напълни дробовете си и с мъка пое дълбоко въздух. Беше същото, като че се давеше, само че по-лошо.
Ленг се въртеше някъде над него — тъмен силует, осветен контражур от квадратчето светлина на шпионката, с изпразнена вече спринцовка в ръка. Лицето му беше под сянката на периферията на бомбето.
Ръката му се протегна и хвана крайчеца на превръзката, която още стягаше устата на Смитбак.
— Вече няма нужда от нея — рече Ленг и я махна. — А сега да ви интубираме. В крайна сметка не бихме искали да се задушите преди да започне процедурата.
Смитбак се опита да поеме дъх и да извика. Едва успя да прошепне нещо. Езикът му беше надебелял, чувстваше го невероятно голям в устата си. Долната му челюст увисна, по брадичката му протече струйка слюнка. Струваше му нечовешко усилие дори да поеме дъх.
Силуетът отстъпи назад и изчезна зад вратата. В коридора се чу някакво тракане и Ленг се върна с желязна количка-носилка и голяма, четвъртита машина на гумени колелца. Постави количката до Смитбак, наведе се и със стар железен ключ бързо отключи оковите на китките и краката му. Въпреки обзелия го ужас Смитбак успя да подуши мухлясалия дъх на проядени от молци стари дрехи, както и лекия полъх на евкалипт, все едно Ленг дъвчеше бонбонче.
— Сега ще ви прехвърля върху количката — каза Ленг.
Смитбак усети, че го повдигат. След това почувства студения, неподдаващ метал под голото си тяло. Носът му течеше, но не можеше да повдигне ръка да го избърше. Изпитваше остър недостиг на кислород. Беше напълно парализиран — но най-ужасното от всичко беше, че запазваше пълна яснота на съзнанието и усещанията си.