Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
— Не.
— Кога за последен път сте разговаряли с господин Смитбак?
Нора въздъхна.
— Не помня.
Финистър се облегна назад и скръсти мускулестите си ръце.
— Моля ви, опитайте се да си спомните.
Имаше лъскаво кубе с доматеночервен цвят, върху което сгърчеше кичур толкова гъста и остра коса, че приличаше на остров по средата на плешивата му глава.
Това вече бе непоносимо.
— Може би преди седмица.
— При какви обстоятелства?
— Той ме обезпокои в кабинета ми.
— Защо?
— Искаше да ми съобщи, че агент Пендъргаст бил намушкан с нож. Охраната на музея го изгони. Сигурно са регистрирали инцидента.
Какво, по дяволите, е търсил Смитбак отново в музея? Този човек беше непоправим.
— Имате ли представа какво е търсил господин Смитбак?
— Мисля, че вече ви отговорих.
Последва кратко мълчание, докато О’Грейди преглеждаше записките си.
— Тук пише, че господин Смитбак…
Нора го прекъсна нетърпеливо.
— Вижте, защо не се заемете с търсене на истински улики? Като онези бележки, написани на машина от убиеца — онази, която ми изпрати и другата, която беше на бюрото на господин Пък? Очевидно убиецът е човек, който има достъп до музея. Защо са всичките тези въпроси за Смитбак? Не съм разговаряла с него цяла седмица. Не знам какво е бил замислил и, честно казано, пет пари не давам за това.
— Ние трябва да зададем тези въпроси, доктор Кели — отвърна О’Грейди.
— Защо?
— Те са в списъка ми. Това ми е работата.
— Господи! — Тя избърса с ръка челото си. Целият този епизод бе типичен за Кафка. — Давайте.
— След като бе издадена заповед за задържането на господин Смитбак, намерихме взетата от него кола под наем, паркирана в горната част на „Ривърсайд драйв“. Знаете ли защо му е потрябвало да наеме кола?
— Колко пъти трябва да ви повтарям? Не съм говорила с него от седмица насам.
О’Грейди обърна листа.
— Откога познавате господин Смитбак?
— От почти две години.
— Къде се запознахте?
— В Юта.
— При какви обстоятелства?
— По време на археологическа експедиция.
Нора вече изпитваше затруднения да вниква във въпросите. „Ривърсайд драйв“? Какво, по дяволите, е търсил Смитбак там?
— Каква археологическа експедиция?
Нора не отговори.
— Доктор Кели?
Нора го погледна.
— Къде точно на „Ривърсайд драйв“?
О’Грейди се сконфузи.
— Моля?
— Къде на „Ривърсайд драйв“ е била намерена колата на Смитбак?
О’Грейди обърна листа.
— Тук пише „в горната част на «Ривърсайд»“. На пресечката на „Ривърсайд“ със сто тридесет и първа улица.
— Сто трийсет и първа? Какво е правел там?
— Точно това се надявахме вие да ни кажете. А сега за онази археологическа експедиция…
— Казахте още, че идвал тук сутринта и получил достъп до някакви документи. Какви документи?
— Стари секретни документи.
— Кои?
О’Грейди прелисти няколко други страници.
— Тук се казва, че е било старо лично досие.
— Чие?
— Не се посочва.
— Как го е направил?
— Ами, не се казва и…
— Не можете ли да разберете, за Бога?
Лицето на О’Грейди порозовя от гняв.
— Нека се върнем към въпросите, моля.
— Аз знам нещо по този въпрос — неочаквано се намеси Финистър. — Бях дежурен по-рано днес. Когато отиде за кафе и понички, О’Грейди. Спомняш ли си?
Нора изгледа О’Грейди с възможно най-ледения си поглед.
— Как мога да ви отговоря, ако вие не ми давате нужната ми информация?
Лицето на О’Грейди почервеня още повече.
— Не виждам защо…
— Тя е права, О’Грейди. Има правото да знае. — Финистър се обърна към Нора, лицето му грейна в угодническа усмивка. — Господин Смитбак е подмамил по телефона единия от охранителите да отиде в отдел „Човешки ресурси“. А после, представяйки се за служител на същия този отдел, накарал другия охранител да отключи някои шкафове от картотеката. Казал, че извършва някаква проверка на досиетата.
— Така ли? — Въпреки безпокойството си, Нора не можа да се сдържи да не се усмихне. — И какви точно досиета?
— Стари разрешителни за достъп, отпреди сто години.
— И затова е загазил, така ли?
— Това е най-малкото. Охранителят мисли, че го е видял да взема някакви книжа от един от шкафовете. Тъй че може да се добави и кражба към…
— Кой точно шкаф?
— Мисля, че беше шкафът с лични досиета от 1870 година — спомни си с нескрита гордост Финистър. — А след като възникнали подозренията на охранителя, проверили досиетата и открили, че на едно от тях липсвали първите страници. Буквално е било опразнено.