Шотландска балада
В последната глава оставихме борците да си поемат дъх на тясната арена. Свикнал с грубите състезания — борба и скачане, упражнявани често по онова време в Америка и особено в граничните области, Хари имаше още едно преимущество освен огромната си сила и то донякъде изравняваше силите в борбата. Това единствено му беше дало възможност да издържи толкова дълго срещу многото си противници, защото индианците съвсем не се отличават със сила или сръчност в атлетическите упражнения. До този миг никой не беше сериозно ранен, макар неколцина от диваците да бяха жестоко ударени, а онзи, който беше захвърлен на платформата, би могъл да се смята временно за изваден от строя. Някои от останалите накуцваха, а и самият Марч не се беше отървал от няколко натъртвания, макар поемането на въздух да беше единственото нещо, от което и двете страни се нуждаеха засега.
Но при положението, в което се намираха враговете, примирието, каквато и да беше причината за настъпването му, не можеше да продължи дълго. Арената беше твърде малка и опасението от неочаквано нападение — твърде голямо, за да позволи това. И в разрез с очакванията, Хари беше първият, който поднови враждебните действия. Невъзможно е да се определи дали причина за това беше мисълта, че би спечелил известни изгоди, като се нахвърли внезапно и неочаквано върху враговете си, или пък действието му бе плод на ярост и на неугасимата му омраза към червенокожите. В първия миг обаче неговото нападение беше страхотно и помете всичко пред себе си. Той хвана най-близкия хурон през кръста, вдигна го и го запрати във водата, сякаш беше дете. Половин минута по-късно още двама се намериха при първия, като единият се удари силно, падайки върху тялото на предхождащия го съплеменник. Оставаха само четирима и Хари вярваше, че ще успее да се справи с това число неприятели при ръкопашен бой, в който нямаше да бъдат употребени оръжия.
— Ура, стари Том! — извика той. — Скоро ще изпратя всички негодници да плуват в езерото.
Докато изричаше тези думи, той отблъсна със силен ритник в лицето отново във водата ранения индианец, който се беше хванал за края на платформата и се опитваше да се покатери на нея. След схватката всички видяха през прозрачната вода на Глимърглас неговото кафяво тяло, проснато на песъчливото дъно край „замъка“ с разперени ръце и вкопчени във водораслите пръсти, сякаш това конвулсивно действие е щяло да спаси живота му.
Също такъв силен ритник в стомаха на друг от червенокожите го накара да се превие като премазан червей; на Хари остана да се разправя само с двама невредими противници. Единият от тях обаче бе не само най-едрият и най-силният от хуроните, но и най-опитният от тази група воини — човек, мускулите на когото бяха закрепнали в битки и походи по пътеката на войната. Този човек беше оценил напълно гигантската сила на противника си и грижливо беше пестил своята. Той бе облечен и най-подходящо за подобни случаи — само с панталон, и представляваше истински образец на красива гола статуя, изобразяваща ловкост и мощ. Необходима беше голяма сръчност и необичайна сила, за да бъде обезвреден. Но Хари не се поколеба да се нахвърли върху опасния си противник и да се опита да блъсне и него във водата. Борбата, която последва, беше наистина страхотна. Още от първия миг тя стана тъй ужасна и движенията на борците бяха толкова бързи, че дори ако имаше желание, останалият дивак просто не можеше да се намеси; той стоеше като втрещен от възхищение и страх. Беше неопитен младеж и кръвта му просто замръзна, докато наблюдаваше жестоката и толкова необикновена борба. Хари пръв се опита да повали противника си. Той го хвана за гърлото и за едната ръка и го препъна с бързината и силата, присъщи на американските погранични жители. Резултатът беше осуетен от сръчните движения на хурона, който се хвана за дрехите на белия, а краката му се противопоставиха на опита с бързина, равна на тази, с която той бе предприет. След това в продължение само на няколко мига крайниците и телата на борците измениха на толкова пъти положенията си, че бе невъзможно да бъдат следени всичките им извивки. Тази объркана и страшна борба продължи обаче по-малко от минута, когато Хари, разярен от това, че силите му изневеряват поради сръчността и голотата на неговия неприятел, направи отчаяно усилие и отхвърли хурона от себе си, като запрати тялото му с всички сили към гредите на колибата.
