Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)
- Автор: Джордан Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)». Краткое содержание книги:
Градът Канлуум е разположен недалече от окаяните и пусти земи на Погибелта, убежище от злодеянията на слугите на Тъмния. Или поне така се твърди.
Градът, посрещнал ал’Лан Мандрагорен, краля на Малкиер в изгнание и най-блестящия мечоносец на своето време, гъмжи от слухове за твари на Сянката. Доказателство, ако изобщо му е нужно такова, че силата на Тъмния крепне отново и че следовниците му вършат злокобните си дела по земята.
Ала тъкмо между стените на Канлуум Лан ще срещне една жена, която ще промени съдбата му. Моарейн е млада и могъща Айез Седай, дошла в града в търсене на мъж, който да обвърже. Помощта му й е необходима в отчаяното й усилие да докаже истинността на смътно и твърде оспорвано пророчество, говорещо за средство да бъде спряна Сянката, и за дете, което ще се окаже Преродения дракон.
— Не мислиш ли, че това се проточи твърде дълго, девойче? — каза Мириън. Дирик се понесе нагоре във въздуха, мятайки се да се отскубне от връзките, които не можеше да види, и полетя над перилото. Главата на Брис се извърна, очите му в ужас проследиха полета на сина му, устата му замърда беззвучно, затъкната от невидимия парцал.
— Не! — изкрещя Моарейн. Отчаяно хвърли надолу потоци Въздух, за да улови момчето и да го спаси. Мириън ги посече още докато пускаше своите връзки. С плач, Дирик запропада надолу, а в главата на Моарейн избухна бяла светлина.
Отвори едва-едва очи, последният вик на детето все още глъхнеше в ума й. Лежеше по гръб на каменния пасаж, главата й се въртеше. Докато умът й се проясни, имаше толкова шанс да привлече сайдар, колкото котка да запее. Не че имаше някакво значение. Можеше вече да види щита, който Мириън държеше над нея, а дори и по-слаба от нея щеше да може да го държи, след като е паднал на място. Опита се да се надигне, да се изтласка нагоре с лакът.
Бяха изтекли само няколко мига. Лан и Рин все така танцуваха своя танц на смъртта сред грохота на стоманата. Брис се беше вцепенил вече не само заради връзките, които го стягаха — беше се вторачил в Мириън с такава безмилостна омраза, че сякаш бе в състояние да разкъса невидимите въжета със силата на яростта си. Исел трепереше, подсмърчаше и плачеше, и гледаше ококорена надолу, където бе пропаднало момчето. Моарейн с усилие повтори наум името му и потръпна от спомена за веселия му възторг. Само няколко мига.
— Мисля, че ще ми постоиш така още малко — каза Мириън и се обърна с гръб. Брис се надигна над пасажа. Лицето на едрия мъж не се промени, не спря да се взира с омраза в злата жена.
Моарейн с мъка се изправи на колене. Не можеше да прелее. Нито кураж й беше останал, нито сила. Само решимост. Брис полетя над перилото. Моарейн се надигна на крака. Решителност. С лице, изсечено от чиста омраза, Брис запропада надолу, без да издаде звук. Това трябваше да спре. Исел се издигна във въздуха, замята се отчаяно, гърлото й замърда в усилие да изпищи въпреки запушената уста. Това трябваше да спре веднага! Залитайки, Моарейн заби ножа в гърба на Мириън до дръжката и кръвта плисна в ръцете й.
Двете паднаха върху каменните плочи, сиянието около Мириън заглъхна с последния й дъх, щитът около Моарейн изчезна. Исел пищеше, поклащаше се там, където я бяха пуснали връзките на Мириън, върху каменното перило. Моарейн се изтръгна, изпълзя над трупа, сграбчи дланите на Исел в своите, а чехлите на момичето се хлъзнаха във въздуха.
Рязкото дръпване повлече Моарейн по корем над перилото и тя зяпна в момичето, задържано в хлъзгавите й от кръвта ръце над пустошта, която сякаш нямаше край. Единственото, което Моарейн можеше да направи, бе да ги задържи така, на ръба. Опиташе ли се да издърпа момичето, щяха да пропаднат и двете. Лицето на Исел се беше сгърчило, устата — зяпнала в ням ужас. Ръката й се изплъзна от хватката на Моарейн. Тя стисна зъби да си наложи спокойствие, посегна към Извора и не успя. Гледката с покривите далече долу никак не помагаше на замаяната й глава. Отново посегна, но беше все едно да гребеш вода с разперени пръсти. Трябваше да спаси поне един от тримата. Като се мъчеше да надмогне замаята, посегна към Извора. И ръката на Исел се хлъзна от окървавените й пръсти. Нищо повече не можеше да направи, освен да гледа безпомощна падането й, да слуша дългия, бавно заглъхващ писък и да се взира във все още протегнатата нагоре ръка, сякаш момичето вярваше, че някой все още ще може да я спаси.
Една ръка издърпа Моарейн от перилото.
— Никога не гледай смъртта, когато не ти се налага — каза Лан и я пусна да стъпи на пода. Дясната му ръка беше увиснала, с дълъг прорез по плувналия в кръв ръкав. Имаше и други рани освен драскотината на главата, от която все още капеше кръв. Рин лежеше по гръб на десет крачки от тях, зяпнал в безмълвно изумление към небето. — Черен ден — промълви Лан. — Най-черният ден, който съм преживявал.
— Момент. — Гласът й трепереше. — Толкова съм замаяна, че не мога да ходя. — Коленете й се огъваха, но все пак стигна до Мириън. Отговори нямаше да има. Черната Аджа щеше да остане скрита. Тя се наведе, изтръгна ножа си от гърба й и го изтри в полите на изменничката.
— Хладнокръвна сте, Айез Седай — каза мрачно Лан.
— Толкова, колкото трябва — отвърна тя. Писъкът на Дирик кънтеше в ушите й. Лицето на Исел се стапяше под нея. Като при изпитанието за шала, всичкото й спокойствие беше само една външна маска, но тя се вкопчи в него. За миг ако го пуснеше, и щеше да падне на колене и да заплаче. Да завие от скръб. — Рин, изглежда, не само беше Мраколюбец, но и грешеше. Ти се оказа по-добрият.