Шалом убиецо
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шалом убиецо». Краткое содержание книги:
— Би ли ме харесал като брюнетка? — попита тя с фалшива игривост.
Той си я представи как ще изглежда скоро. С тъмна, момчешки подстригана коса, с извити вежди като на парижка манекенка. Можеха да боядисат цялото й тяло, но за Ейтан тя щеше да си остане руса, златиста, загоряла, буйна като планинската европейска кръв, която течеше във вените и на двама им. Как биха могли да прикрият това? Мразеше ги. Всичките.
Тя остави някъде чашата си, без да се навежда. Той чувстваше как гърдите му се свиват. Гърлото и умът му бяха като парализирани. Симона беше изчезнала, макар с цялото си същество да се мъчеше да си припомни лицето й.
Ети посегна към ризата си. Съблече я през глава. Русата й коса се вдигна, а после отново падна на мястото си. Той се опитваше да не я гледа. Почти й беше благодарен, че се приближи до него и притисна гърди към неговите. Сега не можеше да я вижда. Устните й бяха меки и влажни. После се втвърдиха, когато се притиснаха към неговите.
Ръцете й сграбчиха главата му, зарови пръсти в косата му, притисна го. Собствените му длани бяха привлечени към кожата й. А после тя разкопча ризата му като в паника. Изстена, когато езиците им се докоснаха.
Сега тя водеше. Танцуваше бавен валс към двойната, бяла врата, водеща към тъмната й спалня.
— Ети — опита се да каже той. — Ети…
— Ще умрем, Ейтан — изплака тя под устните му — Какво значение има? Какво?
— Да. Какво?
Телефонът звънна. Като гонг след края на първия рунд. Те останаха неподвижни, прилепили устни, с полуотворени очи. Но тя беше професионалист. Обаждаше се господарят. И тя отговори като куче от експеримент на Павлов.
Прикри гърдите си с ръка. Гърбът й се приведе, когато се приближи до телефона. Вдигна слушалката, а после я отдели от ухото си и я задържа във въздуха, без да се обърне към него.
Той я взе. Опита да успокои дишането си като снайперист преди изстрел.
— Да?
— Търся те там от един час. — Беше Бени. В гласа му нямаше никаква обвинителна нотка. Просто искаше да подчертае важността на обаждането. — Най-добре се върни тук. Веднага.
Ейтан затвори. Обърна се. Ети беше застанала зад него, притиснала блузата пред гърдите си. Знаеше, че магията е развалена, но още се надяваше.
Ейтан никога не я беше виждал да плаче. Твърдостта й беше като ужасяващо проклятие от родителите й, които той не познаваше. Но сега сълзите й потекоха. Спуснаха се по загорелите бузи.
Той искаше да се приближи, да я прегърне отново, да забрави всичко. Но мигът отмина. Отново мислеше. Беше лъгал хиляди пъти, беше убивал и убивал. Може би единственото добро, останало в него, е да бъде верен на Симона. Поне едно добро в него.
— Искам да се скриеш — каза той с прегракнал глас. Закопча ризата си.
— Не мога. — Тя пристъпи напред. — Скоро заминавам.
— Въпреки това — отчаяно настоя той. — Докато свърши всичко това.
Тя се приближи и поклати глава. Кичури от косата й бяха залепнали към мокрите бузи. Той хвана главата й и я целуна отново.
— Самотна съм, Ейтан — изхлипа тя. — Толкова самотна.
— Обичам те, Ети — прошепна той. — Винаги съм те обичал.
После се обърна и излезе бързо. Затвори вратата, а звукът от удара на дърво в дърво отекна из празните стаи.
Ети остана на мястото си, прегърнала влажната си от сълзите блуза. Трепереща. Задъхана.
15.
Мъртво море
Същия следобед
Амар Камил се катереше по планината.
Нямаше нужда от въжета, куки или питони, защото беше избрал удобна скала. Стръмнината беше само шестдесет или седемдесет градуса на най-трудните места, но имаше много места за захващане и поставяне на краката. А щом като човек не изкачва вертикална скала, не му е необходима помощта на въжета или друг човек. Беше катерил много по-опасни скали в Швейцария и в Урал, където ледът и снегът бяха като капани, поставени от самата природа, заплашващи да избухнат под краката, без предупреждение или поне някакво забавяне.
Тук, в Юдейската пустиня, най-опасният враг е слънцето. То е ярко като сърцевината на атомен взрив и изсмуква влагата от тялото. Човек като че не се поти, защото течността, която се лее от порите му, се изпарява веднага. Той чувства хлад, но този дяволски полъх е измамен.
Слънцето може да превърне мускулите в каша без предупреждение. То може да изгори дробовете. Под сянката на периферията на шапката може да изпълни очите със сол от изсъхналата пот и тогава да видиш скала там, където има само пясък, а ръката ти да посегне към измамната сигурност.