Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Постепенно се приближаваха до мястото, където беше намерена малката Рок. Най-сетне стигнаха до него една вечер, когато се здрачаваше.
Тъй като небето беше облачно и вече се стъмваше, дърварите искаха да спрат работата и да отложат за другия ден отсичането на един огромен бук, но Ренарде се противопостави и нареди веднага да окастрят и да отсекат този великан, под който беше извършено престъплението.
След като един от секачите го оголи напълно и завърши тоалета му на осъден на смърт и след като другите направиха дълбок прорез в дънера му, петима души започнаха да дърпат въжето, вързано за върха.
Дървото се съпротивяваше; въпреки че могъщият му ствол беше наполовина отсечен, той не се поддаваше, сякаш беше направен от желязо. Всички работници едновременно теглеха въжето, като почти лягаха на земята; те отмерваха такта със запъхтени, гърлени викове, които показваха голямото им усилие.
Изправени срещу гиганта, двама секачи стояха с брадви в ръце като палачи, готови да нанесат последния удар, а Ренарде, сложил ръка върху кората на дървото, неподвижен, с настръхнали нерви, очакваше падането му с тревожно вълнение.
— Много сте близо, господин кмете; като падне, може да ви убие — му каза един от дърварите.
Той нито отговори, нито се отдръпна; изглеждаше готов сам да сграбчи бука с две ръце и да го повали, както борец поваля противника си.
Изведнъж в дънера на високия дървен стълб нещо се скъса и сякаш някаква конвулсия мина до самия му връх като мъчителна тръпка; той малко се наклони, сякаш щеше да падне, но още упорствуваше. Възбудени, работниците напънаха мишци и дръпнаха въжето с още по-голяма сила; дървото се пречупи и започна да пада. Внезапно Ренарде направи крачка напред, после спря с вдигнати рамена, за да посрещне страхотния удар, смъртоносния удар, който щеше да го смаже.
Но букът, който се беше отклонил малко, само го засегна в кръста, отхвърли го на пет метра и той падна по очи.
Работниците се спуснаха да го вдигнат, но той се беше вече изправил сам на колене. Зашеметен, с блуждаещ поглед, прекара ръка по челото си, като човек, който се съвзема от пристъп на лудост.
Когато се изправи на крака, учудените дървари започнаха да го разпитват; те не можеха да разберат какво е искал да направи. Заеквайки, той отговори, че за момент нещо го прихванало, че за минута като в детските си години си въобразил, че ще има време да мине под падащото дърво, както хлапаците пресичат пред препускащите коли; искал да си играе с опасността и от осем дни насам, всеки път, когато някое дърво изпращявало и падало, изпитвал все по-силно желание да опита да мине под него, без да бъде засегнат. Признаваше, че това е глупост, но нали всеки преживява понякога мигове на лудост и от време на време има такива глупави детински желания?
Той обясняваше бавно, с глух глас, търсейки думите си; после си тръгна, като каза:
— Довиждане до утре, приятели, довиждане до утре!
Щом влезе в стаята си, седна до масата, ярко осветена от покритата с абажур лампа, и като обхвана главата си с ръце, заплака.
Плака дълго. След това изтри очите си, вдигна глава и погледна часовника. Нямаше още шест часът. „Имам време до вечерята“ — помисли си той и стана да заключи вратата. След това отново седна пред масата, отвори средното чекмедже и извади от него един револвер, който постави върху книжата точно под лампата. Стоманата на оръжието блестеше и хвърляше отражения, които светлееха като пламъци.
Ренарде го гледа известно време с мътен поглед, като пиян; след това стана и се заразхожда.
Обикаляше от единия до другия край на стаята; от време на време спираше, после тръгваше отново. Внезапно отвори вратата на тоалетната стая, натопи една кърпа в каната с вода и си намокри челото, както беше направил сутринта в деня на убийството. После отново се заразхожда. Всеки път, когато минаваше край масата, блестящото оръжие привличаше погледа му, зовеше ръката му. Той поглеждаше крадешком часовника и си мислеше: „Имам още време.“
Удари шест и половина. Той взе револвера, с ужасна гримаса широко отвори устата си и втикна в нея дулото му, като че ли искаше да го глътне. Остана така няколко секунди, неподвижен, с пръст върху спусъка; после внезапно, разтърсен от тръпка на ужас, захвърли оръжието на килима.