Спящата кукла [bg]

Накрая момичето заговори:

— Ох, исках да разкажа на някого. Не на психолозите или на приятелите си, или на леля…

Продължи да хлипа. Присвита, с наведена глава, с ръце в скута, когато не бършеше лицето си — типични признаци, че Тириса Кройтън е преминала във фазата на приемане. Най-после щеше да се отърси от жестокото бреме, което й тежеше.

— Аз съм виновна. Аз съм виновна, че са мъртви!

Облегна главата си на дивана. Лицето й беше зачервено, отпред анцугът й бе мокър от сълзи.

— Бренда и Стив, мама и татко… всичко е заради мен!

— Защото се разболя ли?

— Не! Защото се престорих, че ми е лошо!

— Разкажи ми.

— Не исках да ходя на лунапарк. Не ми харесваше, мразех го! Хрумна ми само да се престоря на болна. Спомних си за манекенките, които си бъркат с пръсти в гърлото и повръщат, за да не надебелеят. Точно това направих в колата, когато никой не ме гледаше. Повърнах на задната седалка и казах, че ме боли корем. Беше страшно гадно, всички се ядосаха, татко обърна и се прибрахме.

Това било, значи. Бедното момиче беше убедено, че то е виновно за смъртта на близките си. Заради тази лъжа. Осем години беше живяло с това тежко бреме.

Една истина излезе наяве. Оставаше още една. Катрин Данс искаше да узнае и нея.

— Кажи ми, Тери, защо не искаше да отидеш в Санта Крус?

— Просто не исках. Не беше забавно.

Признаването на една лъжа не води автоматично до признаване на друга. Момичето пак влезе във фазата на отрицание.

— Защо? Можеш да ми кажеш. Хайде.

— Не знам. Просто не беше забавно.

— Защо?

— Ами, татко винаги беше зает. Даваше ни пари и ни казваше, че ще дойде да ни вземе по-късно. После отиваше да говори по телефона и да върши разни неща. Беше досадно.

Кракът й отново потропваше и тя пак поглади обиците на дясното си ухо във все същата последователност — горната, долната, после трите в средата. Напрежението я измъчваше.

Жестовете на Тириса обаче далеч не бяха единственото, в което Катрин Данс видя признаци на неискреност. Децата — дори седемнайсетгодишните гимназисти — обикновено трудно се поддават на поведенчески анализ. Когато говорят с деца, повечето специалисти провеждат допълнителен анализ, съдейки за истинността на онова, което казват, не само по жестовете, а и по самите им думи.

Това, което казваше Тириса, не звучеше логично на Данс — както заради самите обяснения, така и заради мястото, което полицайката много добре познаваше. Уес и Маги например обожаваха Санта Крус и не биха пропуснали възможност да прекарат там няколко часа без надзор и с джобове, пълни с пари. Имаше безброй забавления — въртележки, лакомства, музика, игри.

Имаше и друго противоречие. Защо Тириса просто не е казала, че иска да остане вкъщи с майка си, преди да тръгнат? Защо не е оставила баща й да отиде само с другите две деца? Изглеждаше, че не е искала и те да ходят в Санта Крус.