Убийте Райм [bg]

— Преди баща ми да почине, майка ми прекара три големи празника в болницата: Деня на благодарността, Коледа и Нова година. Татко се шегуваше, че трябвало да си резервира свиждане и за Великден. Не доживя дотогава.

— Майка ти жива ли е?

— Да, дори е по-здрава от мен. Аз съм наследила артрита на баща си. Моят дори е по-лош.

Сакс замалко да се пошегува, че е такъв добър стрелец, за да не й се налага да тича след престъпниците, но си спомни Джеси Корн и дупката от куршум в челото му и замълча.

— Не се притеснявай за Линкълн. Всичко ще мине добре — успокои я Люси.

— Не мога да не се притеснявам.

— Имам предчувствие. Когато човек премине през толкова перипетии по болниците, започва да чувства тези неща.

— Сигурно е така.

— Колко мислиш, че ще продължи?

— Четири часа. Така поне каза доктор Уивър.

Някой спря пред тях. Сакс вдигна поглед.

— Здравейте, момичета.

— Лидия. Как си? — възкликна с усмивка Люси.

Беше Лидия Джонсън. Сакс отначало не я позна, защото беше в зелена престилка и с боне.

— Чу ли новините? — продължи Люси. — Джим и някои други са арестувани. Кой би могъл да си помисли?

— Никога не бих ги заподозряла. Целият град говори само за това. Ти на преглед ли си?

— Не. Днес оперират господин Райм. Дойдохме, за да му стискаме палци.

— Е, пожелавам му успех.

— Благодаря.

Дебеланата им махна за довиждане и влезе в един кабинет.

— Симпатично момиче — отбеляза Сакс.

— Представяш ли си какво бреме е тази професия? Сестра в онкологията. Когато ме оперираха, тя даваше дежурства всеки ден. Държеше се еднакво мило както към обречените, така и към оздравяващите. Голяма смелост се изисква за това.

На Сакс обаче хич не й беше до Лидия. Мислите й бяха заети със съвсем други неща. Тя погледна часовника — минаваше единайсет. Операцията започваше всеки момент.