Сенки в снега [bg]

Арман Гамаш седеше в библиотеката на Литературно-историческото дружество и се удивляваше как само преди седмица не знаеше почти нищо за това място и за хората тук, а сега имаше чувството, че ги познава добре.

Управителният съвет отново се бе събрал.

Начело на масата седеше напрегнатият и подозрителен Портър Уилсън, макар че не беше лидер по природа. Истинският лидер заемаше мястото до него и през целия им живот безшумно дърпаше конците и събираше парчетата от онова, което Портър бе захвърлил и счупил. Елизабет Макуъртър, наследница на корабостроителната империя „Макуъртър“, която отдавна бе залязла и оставила след себе си само външния блясък — сянка на някогашната слава.

Но Гамаш знаеше, че външният блясък има значение, особено за жена като Елизабет Макуъртър. Особено за англоезичната общност. Истината бе, че тези хора бяха едновременно по-слаби и по-силни, отколкото изглеждаха.

Английската общност определено бе малка и се смаляваше все повече, отмираше. Този факт убягваше на франкофонското мнозинство, което все още гледаше на англичаните — когато изобщо ги забелязваше — като на заплаха.

А и защо не? Много от англоезичните канадци все още се смятаха за хора, които имат или заслужават да имат власт. Предначертание, рождено право и съдба, която бяха наследили от генерал Улф, извоювал за тях това право преди двеста години в полето на фермера Авраам.

Бяха като белите в Южна Африка или в южните американски щати — знаеха, че нещата са се променили, дори приемаха промяната, но не можеха да се отърсят от дълбоко залегналото, скрито у тях убеждение, че трябва да продължават да заемат ръководни позиции.

На съвещанието бе и Уини, дребничката библиотекарка, която обичаше библиотеката, Елизабет и работата си сред вещи и идеи, отдавна изгубили своя смисъл.

Присъстваше и мистър Блейк, елегантно облечен с костюм и вратовръзка. Домът на добронамерения възрастен джентълмен се бе смалил — докато някога включваше целия град, а после се бе ограничил само до една къща, сега се помещаваше в очертанията на тази великолепна зала. Гамаш се запита какво ли би сторил човек, за да защити дома си?

Том Хенкок седеше мълчаливо и наблюдаваше. Млад, жизнен, мъдър, но като че ли не беше един от тях. А аутсайдер. Но това му даваше яснота, позволяваше му да види нещата, които се виждаха само от разстояние.