Героят на времето

— Гордост? — повтори Йомен и се приведе напред. — Нима наричаш „горд“ начина, по който управляваш? Каква гордост има в това да поведеш войските си срещу друго кралство, да плашиш народа с необуздани чудовища?

— Чудовища, създадени да сплашват и убиват тъкмо от твоя любим лорд Владетел — заяви Елънд.

Йомен стисна устни.

— Да, лорд Владетеля е създал колосите. И е било негово право да реши как да ги използва. Но ги държеше далече от цивилизованите градове — докато ти ги докара на прага ни.

— Така е — потвърди Елънд. — Но никого не са нападали. И това е защото ги контролирам не по-зле от лорд Владетеля. Което не ти ли подсказва, че с право съм наследил управлението му?

Йомен се намръщи, вероятно забелязал, че Елънд хвърля аргументите си с лекота — сякаш казваше първото, което му хрумне, само за да поддържа спора.

— Може би не гориш от желание да спасиш този град — заяви Елънд, — но тук има хора, които са по-мъдри от теб. Нали не смяташ, че сме дошли при теб, без да си осигурим съюзници?

Йомен видимо се подвоуми.

— Да — рече Елънд и огледа тълпата. — Ти не се сражаваш само с мен, Йомен. Водиш война срещу собствените си сънародници. Кой от тях ще те предаде, когато удари часът? Доколко можеш да им вярваш?

— Празни заплахи, Венчър — изръмжа Йомен. — За какво е всичко това?

Но Елънд забеляза, че думите му са го обезпокоили. Този човек не вярваше на благородниците. И с право: в противен случай щеше да е глупак.

Елънд се усмихна, готов да изтъкне следващия си аргумент. Можеше да поддържа разговора още доста време. Защото ако имаше нещо, на което се бе научил добре в къщата на баща си, то бе как да ядосва събеседника си.

„Ето че ти осигурих чисто поле за действие, Вин — помисли си той. — Да се надяваме, че благодарение на теб битката за този град ще приключи преди да е започнала“.