Гравитация
- Автор: Герритсен Тесс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Найденов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гравитация». Краткое содержание книги:
„И се доближава все повече до човека“, помисли си Джак.
— Това е причината за високата степен на секретност по отношение на „Химера“ — продължи Роман. — В противен случай всеки терорист, всяка враждебно настроена държава ще може да иде до Процепа край Галапагос и да си вземе от тези неща. Този организъм в злонамерени ръце… — Гласът му заглъхна.
— Значи „Химера“ не е била създадена от човек, в лаборатория?
Роман поклати глава.
— Бе случайно открита в цепнатината. Извадена на повърхността на океана от екипажа на „Габриела“. Отначало доктор Кьоних е смятала, че е открила нов вид от Arachaeons. Вместо това, тя бе открила това. — Той хвърли поглед към гърчещата се маса от живи яйца. — В продължение на хиляди години те са били в капана на астероида, който е паднал в океана и е потънал на дълбочина шест хиляди метра. И това е задържало тяхното развитие. Случайност е, че астероидът е паднал в океана, а не на сушата.
— Сега разбирам защо сте решили да използвате барокамерата.
— През всичките тези години „Химера“ си е съществувала и живяла съвсем добронамерено в дълбините на цепнатината. Решихме, че ако възпроизведем условията, в които е живяла, ще можем отново да я „опитомим“, така да се каже.
— И успяхте ли?
Роман отново поклати глава.
— Само временно. Тази форма на живот е била напълно променена под въздействието на безтегловността. По някакъв начин, след като се е озовала на борда на Международната космическа станция, сякаш нещо е задействало мощната й репродуктивна способност. Може би тя е била изначално смъртоносна. Но просто е имала нужда от отсъствието на гравитация, за да се задейства отново тази нейна заложба.
— Колко време продължи действието на барокамерата?
— Заразените мишки вече десет дни са си живи и здрави, но докато се намират вътре в камерата. Щом извадим някоя от тях навън, заразата продължава развитието си с пълен ход.
— Ами ранавирусите? — Само преди час доктор Уанг от отдела по естествени науки в НАСА бе информирал накратко Джак за това. В същия този момент една пратка с този смъртоносен за земноводните вирус се намираше във въздуха, на борда на един от реактивните самолети на Въздушните сили, на път за лабораторията на доктор Роман. — Според нашите учени има голяма вероятност това да подейства.
— Теоретично, да. Но е твърде рано да мислим за изстрелването на совалка за станцията. Първо трябва да докажем, че ранавирусите действат, в противен случай бихме жертвали живота на още един екипаж. Нужно ни е време за изпробване на вируса. Поне няколко седмици.
„Ема не разполага с няколко седмици, мислеше си Джак. Тя има само три дни, разчитайки на гонадотропина.“
Потънал в мълчание, той бе навел глава и гледаше труповете на мъртвите плъхове. И яйцата, които проблясваха в слузестата си обвивка. „Да можех отнякъде да спечеля време.“
Време. Внезапно една мисъл се загнезди в съзнанието му. Той си спомни нещо, което Роман бе споменал преди малко.
— Нали казахте, че тече десетият ден, през който мишките в барокамерата са живи?
— Точно така.
— Но от катастрофата на „Дискавъри“, са изминали девет дни.
Роман избегна пронизващия му поглед.
— Планирали сте опитите с барокамерата още от самото начало. Което означава, че вече сте знаели с какво си имате работа. Още преди аутопсиите.
Роман се извърна и тръгна към асансьора. Изведнъж той се задъха, когато Джак го хвана за яката и го извъртя към себе си.
— Не е бил платен частен експеримент, нали? — извика Джак. — Нали?
Роман се опита да го отблъсне и отстъпи назад към стената.
— Военните са използвали „Океански изследвания“ като прикритие — продължи Джак. — Платили сте, за да изпратят експеримента в космоса вместо вас. За да се потули фактът, че този жив организъм представлява интерес за армията.
Роман запристъпва странично към асансьора. Към изхода.
Джак сграбчи мъжа за сакото.
— Не е било тероризъм. Всичко това е шибана, тъпа ваша грешка!
Лицето на Роман стана мораво.
— Не мога… не мога да дишам!
Джак го пусна и Роман се свлече край стената, тъй като краката му внезапно бяха омекнали. Секунда-две той не можа да проговори, а само стоеше отпуснат на пода и се опитваше да си поеме дъх. Когато най-после успя, онова, което излезе от устата му бе слаб шепот.