Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
В този момент Мередит наистина грейна и първите шипове на съжалението боднаха удоволствието на Сафи. Не беше ли малко нелюбезно да пълни главата на момичето с такива грандиозни представи, а да иска от нея да си мълчи?
— Мери, новината е много вълнуваща — поде тя отрезвяващо, — обаче не забравяй, че е тайна. Пърси още не знае и няма да узнае.
— Защо не? — ококори се още повече Мередит. — Какво ще направи?
— Няма да е доволна, това е сигурно. Няма да иска да замина. Тя се съпротивлява на промените, нали разбираш, харесва нещата каквито са — иска ние трите да останем да си живеем тук заедно. Много е покровителствена. Открай време е такава.
Мередит кимаше и поглъщаше тези подробности за семейната динамика с такъв интерес, че Сафи очакваше тя едва ли не да извади дневничето си и да започне да си води бележки. Интересът й беше разбираем обаче: Сафи беше чувала достатъчно за неговата по-голяма сестра, за да заключи, че сестринското покровителство е нещо непознато за детето.
— Пърси ми е близначка и аз много я обичам, но понякога, скъпа Мери, човек трябва да поставя собствените си желания на първо място. Щастието не е даденост в живота, трябва да го гребнеш.
Тя се усмихна и се сдържа да не каже, че е имала и други възможности, и други шансове, които е изгубила. Едно е да подхранваш самоувереността на едно дете и съвсем друго е да го товариш със съжаленията на един възрастен човек.
— А какво ще стане, когато е време да заминеш? — попита Мередит. — Тя ще разбере.
— О, аз ще й кажа още преди това! — засмя се Сафи. — Разбира се, че ще й кажа. Не смятам да избягам тайно посред нощ! Категорично не. Просто трябва да намеря подходящите думи, за да не нараня чувствата на Пърси. А дотогава мисля, че ще е най-добре тя да не научава. Разбираш ли?
— Да — отвърна Мередит малко задъхано.
Сафи прехапа долната си устна — изпитваше неловкото чувство, че е направила неправилна преценка, че е непочтено да поставя детето в такова неудобно положение. Всъщност искаше просто да отклони вниманието на Мередит от собственото й унило настроение.
Мередит не разбра правилно мълчанието на Сафи — реши, че тя не е убедена в способността й да пази тайна.
— Нищо няма да кажа, обещавам. Нито думичка. Много ме бива да пазя тайна.
— О, Мередит — усмихна се печално Сафи. — Не се съмнявам. Изобщо не е там въпросът… О, скъпа, мисля, че трябва да ти се извиня. Не беше редно да те моля да пазиш тайна от Пърси. Ще ми простиш ли?
Мередит кимна сериозно и Сафи забеляза как лицето на детето лекичко грейна: сигурно се гордееше, че се отнасят с него като с възрастен човек. Сафи си спомни собственото си детинско желание да порасне, колко нетърпеливо беше чакала на ръба на скалата и се бе молила на зрелостта да я вземе, и се запита дали е възможно да забавиш пътуването на друг човек. Изобщо беше ли справедливо да опитваш? Нали нямаше нищо лошо да опита да спаси Мередит, точно както се бе опитала да спаси Джунипър от прекалено бързото достигане до зрелостта и нейните разочарования?
— Е, прекрасна моя — пое тя последната чиния от ръцете на Мередит, — защо не ме оставиш да довърша? Върви да се позабавляваш, докато чакаш да пристигнат родителите ти. Сутринта е твърде хубава, за да се занимаваш с домакински задължения. Само гледай да не си изцапаш роклята.
Беше един от сукманите, които Сафи беше ушила при пристигането на Мери — прекрасен плат от „Либърти“, поръчан преди години не защото Сафи беше имала нещо конкретно предвид, а просто защото беше много красив и тя адски искаше да го притежава. Оттогава стоеше в шкафа и търпеливо чакаше Сафи да му намери предназначение. И ето че сега го бе сторила. Мередит изчезна на хоризонта, а Сафи отново насочи вниманието си към масата и се увери, че всичко е както трябва.
Мередит се скита безцелно сред дългата трева, размахваше една пръчка се чудеше как така отсъствието на един човек може толкова всецяло да лиши деня от форма и значение. Заобиколи хълма и стигна до потока, после тръгна по брега чак до моста, по който минаваше алеята.
Зачуди се дали да не продължи. Отвъд тревата, към гората. Много навътре, където светлината се процежда между листата, където петнистата пъстърва изчезва и водата става гъста като меласа. Чак докато прекоси дивата гора и стигне до забравения басейн в подножието на най-старото дърво в гората Кардейкър. Мястото на упорит мрак, което мразеше още откакто беше пристигнала в замъка. Родителите й щяха да дойдат чак след час, така че още имаше време, а и тя познаваше пътя — в крайна сметка трябваше само да върви покрай бълбукащия поток…