Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
4.
Когато Мередит най-накрая зърна родителите си да крачат заедно по алеята, коремът й се обърна. За част от секундата сякаш наблюдаваше нереални хора, познати, но и напълно неуместни тук, в действителността. Усещането бе мимолетно и после нещо вътре в нея, някакво копче на възприятието беше натиснато и тя ги видя отново като мама и татко — най-сетне бяха тук и тя имаше да им разказва толкова много. Хукна към тях с разперени ръце и татко коленичи, също разперил своите, за да може тя да скочи в широката му и топла прегръдка. Мама я целуна по бузата, което бе необичайно, но не неприятно, и макар Мередит да съзнаваше, че е твърде голяма за такова нещо, Рита и Ед ги нямаше да й се подиграват, затова тя позволи на баща си да я държи за ръката, докато вървяха, а тя бъбреше неспирно за замъка, за библиотеката му, за нивите, за потока и за горите.
Пърси вече ги чакаше до масата и пушеше поредната цигара, която угаси, когато ги видя. Изпъна полата си, подаде ръка и след известно суетене си размениха поздрави.
— Как беше пътуването с влака? Надявам се, не е било твърде неприятно.
Въпросът беше съвсем обикновен и дори учтив, но Мередит чу отсечения тон на Пърси с ушите на родителите си и й се прииска вместо него да бяха чули сърдечния поздрав на Сафи.
И наистина, гласът на майка й прозвуча предпазливо и тъничко.
— Беше дълго. Непрекъснато спирахме и тръгвахме, за да пропускаме влакове с войници. Прекарахме повече време на страничните коловози.
— Е, нашите момчета трябва някак да стигнат до фронта — намеси се татко. — Да покажат на Хитлер, че Великобритания ще се справи.
— Точно така, господин Бейкър. Заповядайте, седнете — покани ги Пърси на безукорно подредената маса. — Сигурно умирате от глад.
Пърси наля чай и им предложи по едно парче от тортата на Сафи, докато продължаваха да разговарят малко сковано за претъпканите влакове, за войната (Дания беше паднала, дали не идваше ред на Норвегия?), за бъдещия й ход. Мередит ядеше тортата си и наблюдаваше. Беше убедена, че родителите й само ще погледнат замъка, после Пърси Блайд с нейния изкусен акцент и изпънат гръб и ще възприемат отбранително поведение, но засега всичко вървеше гладко.
Майката на Мередит си беше мълчалива, това беше истината. С една ръка нервно и сковано придържаше дамската си чанта в скута, което беше леко обезпокоително, като се има предвид, че Мередит не помнеше някога да е виждала майка си уплашена: нито от плъхове, нито от паяци, нито от господин Лейн, съседа им отсреща, когато беше стоял дълго в кръчмата. Баща й се държеше малко по-непринудено, кимаше, докато Пърси говореше за самолетите „Спитфайър“ и за медицинските грижи за войниците във Франция, и отпиваше чай от ръчно рисуваната порцеланова чаша, все едно цял живот го е правил. Е, почти. До татко сервизът изглеждаше като изваден от куклена къща. Мередит не беше забелязала досега колко големи са пръстите му и усети неочакван прилив на обич към него. Пресегна се под масата и постави длан върху другата му ръка. В семейството им физическите прояви на обич не бяха чести, затова той вдигна изненадано поглед, преди да стисне ръчичката в отговор.
— Как върви учението, моето момиче? — Той приведе рамото си малко по-близо, вдигна поглед и намигна на Пърси. — Рита ни е хубавицата, обаче малката Мередит е умницата.
Мередит грейна от гордост.
— Уча тук, в замъка, татко, със Сафи. Само да видиш библиотеката — има повече книги, отколкото в заемната библиотека. По всички стени има рафтове. Уча латински… — О, колко обичаше латинския! Звукове от миналото, наситени със значение. Древни гласове, довеяни от вятъра. Мередит бутна очилата си нагоре на нослето — често се смъкваха, когато беше развълнувана. — Уча се и да свиря на пиано.
— Сестра ми Серафин е много доволна от напредъка на дъщеря ви — каза Пърси. — Справя се много добре, като се има предвид, че изобщо не е виждала пиано досега.
— Така ли? — възкликна татко, движейки ръце в джобовете си и лактите му се размърдаха странно над масата. — Моето момиченце свири мелодии?
Мередит се усмихна гордо и се запита дали ушите й са пламнали.
— Малко.
Пърси доля чай на всички.
— По-късно би могла да заведеш родителите си вътре, в музикалния салон, и да им изсвириш нещо, Мередит.
— Чу ли това, мамче? — вирна брадичка татко. — Нашата Мередит свири истинска музика.
— Чух. — Нещо се появи в изражението на мама, но Мередит не беше сигурна какво точно. Същото изражение имаше, когато двамата с татко се караха за нещо и той допускаше малката, но фатална грешка да й отстъпи победата. Гласът й беше напрегнат, когато каза на Мередит, все едно Пърси я нямаше: — Липсваше ни на Коледа.