Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Информацията за връзка с Адам Гилбърт беше напечатана най-отдолу на заглавната му страница и аз поразмислих десетина секунди — колкото да реша дали в девет и половина вече е късно да звъня на човек, който живее в Олд Мил Котидж, Тентърдън, — после се пресегнах към телефона и набрах номера му.
Вдигна жена.
— Ало. Госпожа Батън е на телефона.
Медицинска сестра. Мили боже. Той беше инвалид.
— Извинете, че се обаждам толкова късно. Може би е по-добре да звънна по друго време.
— Нищо подобно. Господин Гилбърт все още е в кабинета си. Виждам, че свети под вратата. В разрез със съвета на лекаря, но ако не натоварва болния си крак, аз не мога да направя повече. Много е упорит. Почакайте, ще прехвърля обаждането ви.
Пластмасата силно изтрака, когато тя остави слушалката и чух как стъпките й равномерно се отдалечават. Почукване на далечна врата, приглушен разговор и след няколко секунди Адам Гилбърт се обади.
Настана пауза, след като се представих и обясних защо се обаждам, и аз се възползвах от нея, за да се извиня отново за странния начин, по който са се пресекли орбитите ни.
— Едва днес научих за изданието на „Пипин Букс“. Нямам представа защо Пърси Блайд се е наложила толкова категорично.
Той продължаваше да мълчи.
— Наистина много, много съжалявам, нямам обяснение. Срещала съм се с нея само веднъж, и то съвсем за кратко. Изобщо не съм искала да стане така.
Дрънках глупости, усетих го, затова с огромно усилие на волята спрях.
Той най-сетне проговори с някак отегчен от думите глас.
— Добре тогава, Еди Бърчил, прощавам ви, задето ми откраднахте работата. При едно условие обаче. Ако откриете нещо, свързано с появата на „Човека от калта“, да го съобщите първо на мен.
Татко нямаше да остане доволен.
— Разбира се.
— Добре тогава. С какво мога да ви бъда полезен?
Обясних, че току-що съм прочела бележките му, и го поздравих за тяхната изчерпателност, после казах:
— Едно нещо обаче ме озадачи.
— Какво?
— Третата сестра. Джунипър. Не пишете нищо за нея.
— Така е, няма нищо за нея.
Почаках и понеже той не продължи, попитах:
— Не сте ли разговаряли с нея?
— Не.
Отново почаках. И отново не последва нищо повече. Явно нямаше да бъде лесно. От другия край на линията Адам Гилбърт се прокашля и каза:
— Предложих да интервюирам и Джунипър Блайд, обаче тя не беше на разположение.
— Така ли?
— Е, на разположение беше в чисто телесния смисъл — мисля, че почти не напуска замъка, — но по-големите й сестри не ми позволиха да разговарям с нея.
— Аха — проумях най-сетне.
— Тя не е добре, така че вероятно това е причината, но…
— Но какво?
Прекъсване на разговора, по време на което го виждах сякаш пред очите ми да търси думите, с които да ми обясни най-добре. Накрая каза с мъчителна въздишка:
— Останах с усещането, че се опитват да я предпазят.
— Да я предпазят от какво? От кого? От вас ли?
— Не, не от мен.
— Тогава от какво?
— Не знам. Просто така ми се стори. Като че ли се притесняваха какво може да каже. И как ще се отрази то.
— На тях? На баща им?
— Може би. Или пък на нея.
Тогава си спомних странното чувство, което изпитах, докато бях в Милдърхърст, как се спогледаха Пърси и Сафи, когато Джунипър ми се разкрещя в жълтия салон, тревогата на Сафи, когато беше установила, че Джунипър се е залутала из замъка, че разговаря с мен в прохода. Че може да е казала нещо, което не би трябвало.
— Но защо? — попитах по-скоро себе си, отколкото него, мислейки за изгубеното писмо до мама, за проблемите, намекнати между редовете му. — Какво може да крие Джунипър?
— Ами — снижи малко глас Адам — трябва да призная, че се поразрових. Колкото по-настойчиво не я допускаха до мен, толкова повече се изостряше любопитството ми.
— И? Какво открихте?