Невидимия [bg]

— Чудех се защо не ги развърза на панаира, след като ние търсехме човек с деформирана лява ръка.

Собствените му пръсти обаче също бяха разкривени и щяха да го издадат.

Райм изгледа убиеца и рече:

— Почти съвършено престъпление. Престъпникът прави всичко, за да обвиним съвсем друг човек. Ние щяхме да сме сигурни, че Уиър е виновникът, но нямаше да успеем да го намерим. Лосър щеше да продължи живота си, а Уиър да изчезне. „Изчезнатият човек“.

И макар че Лосър бе избрал жертвите си от предишния ден, за да заблуди полицията, психологическият профил на Тери Добинс беше съвсем верен — той търсеше отмъщение за пожара, отнел му любим човек. Само че не Уиър искаше възмездие за загубената си кариера и обичаната си съпруга, а Лосър си отмъщаваше за загубата на учителя си — самия Уиър.

— Има обаче един проблем — изтъкна Селито. — Защо смяташ, че Уиър ще изчезне? Как ще стане това?

— Защо мислиш, че накарах тези момчета да ме качат на това изключително трудно достъпно място, Лон? — Райм се огледа. — Исках сам да обходя местопрестъплението. О, извинете, да се повозя из местопрестъплението.

Той започна да обикаля стаята с инвалидната си количка. Спря пред камината и погледна нагоре.

— Мисля, че открих нашия престъпник — обяви и кимна към полицата, където стояха инкрустирана кутия и свещ. — Това е Ерик Уиър, нали? Пепелта му.

Лосър отвърна с мек глас:

— Да. Той знаеше, че не му остава много. Искаше да се махне от спешното отделение в Охайо и да се прибере в дома си в Лас Вегас, преди да умре. Аз го изведох тайно една нощ и го закарах. Той живя още една седмица. Подкупих служителите от нощната смяна в крематориума да го изгорят.

— А отпечатъците? — попита Райм. — Взел си ги, след като е умрял? За да можеш да направиш фалшивия картон.

Убиецът кимна.

— Значи планираш това от години?

Лосър отвърна възбудено:

— Да! Неговата смърт е като рана, която не спира да боли.

— И си рискувал всичко заради това отмъщение? — изненада се Бел. — Заради шефа си?

— Шеф ли? Той беше много повече от шеф! — изсъска бясно Лосър. — Вие нищо не разбирате! За баща си се сещам два пъти годишно, а той е още жив. За господин Уиър мисля всеки миг от живота си. От деня, когато дойде в магазина, където давах представления… Младия Худини, така се представях… Бях на четиринайсет. Какъв ден! Каза, че ще ми помогне да развия въображението си. На петнайсетия си рожден ден избягах от къщи и тръгнах с него.

Гласът му потрепери за миг и той замълча. След малко продължи:

— Господин Уиър можеше да ме бие, да ми крещи, да превръща живота ми в ад, но той виждаше дарбата ми. Грижеше се за мен. Учеше ме как да стана илюзионист… — По лицето на убиеца премина мрачно изражение. — И изведнъж ми го отнеха. Този Кадески. Той и шибаният му бизнес го убиха. Мен също. Артър Лосър също умря в онзи пожар.