Невидимия [bg]

— Щях да те изчакам.

Кара се усмихна. Майка ѝ рече:

— Тъкмо си мислех за чичо ти, миличка, за брат ми.

Кара кимна. Покойният брат на майка ѝ бе черната овца в семейството. Още в детството на Кара беше заминал на запад и така и не се обади. Майка ѝ и нейните родители отказваха да говорят за него, а името му бе забранена тема на семейните събирания. Ала, разбира се, слухове не липсваха: бил гей, не — бил хетеросексуален и се оженил, но имал любовница циганка, застрелял друг мъж заради жена, бил стар ерген, алкохолик и джазмузикант…

Кара винаги бе искала да научи повече за него.

— Какво за него, мамо?

— Искаш ли да ти разкажа?

— О, да. Разкажи ми някоя клюка.

Кара се наведе и постави длан върху ръката на старицата.

— Ами… да видим кога беше това… Вероятно през май седемдесета или седемдесет и първа. Не съм сигурна за годината, но съм убедена, че беше през май. Чичо ти и някои негови приятели от армията се върнаха от Виетнам.

— Бил е войник? Не знаех.

— О, какъв красавец беше с униформата си! Там бе преживял тежки неща. — Гласът на старицата стана съвършено сериозен. — Най-добрият приятел на чичо ти бил убит пред очите му. Издъхнал в ръцете му. Някакъв едър негър. Е, Том и един друг войник бяха решили да започнат бизнес и да помогнат на семейството на мъртвия си другар. Затова отидоха на юг и купиха лодка. Можеш ли да си представиш чичо си на лодка? Аз не. За мен това беше най-странното нещо на света. Започнаха да ловят скариди. Том натрупа цяло състояние.

— Мамо — рече тихо Кара.

Майка ѝ се усмихна на някакъв спомен и поклати глава: — Лодка… Е, фирмата му печелеше доста. И всички се изненадваха, защото Том никога не е бил особено умен. — Очите ѝ проблеснаха. — Обаче аз знам какво им казваше той.

— Какво, мамо?

— Умният човек се познава по делата.

— Мъдра мисъл — прошепна Кара.

— О, този човек щеше да ти хареса, Джени. Знаеш ли, че един път се срещна със самия президент? И че е играл пинг-понг в Китай?

Без да забелязва сълзите на дъщеря си, старицата продължи да разказва „Форест Гъмп“, филма, който беше гледала по телевизията преди броени минути. Чичото на Кара се бе казвал Джил, но във въображението на майка ѝ името му беше Том — вероятно по името на Том Ханкс. Самата Кара бе наречена Джени — както се казваше приятелката на Форест.

„Не, не, не — мислеше си младата жена. — Пак закъснях.“ Душата на майка ѝ се беше върнала и отлетяла, а на нейно място оставаше само илюзия.

Разказът на старицата се пренесе от лодка за скариди в Мексиканския залив през риболовен катер в Северния Атлантик, попаднал в някаква „съвършена буря“, до презокеански лайнер, който потъвал, докато брат ѝ, облечен в смокинг, свирел на цигулка. Мисли, спомени и сюжети на десетки филми и книги се преплитаха във въображението ѝ. Скоро старицата съвсем забрави за „чичото“ на Кара и разказът ѝ стана несвързан.