Всичко от начало [bg]

Недей, Алис!

Алис!

По дяволите! Алис…

Добре, Алис. Ще ти разкажа какво правя. Седя тук на борда и ще направя пълна диагностика — ето, започвам… а сега…

Докъде бях стигнала?

А, да.

До кервана. Когато „Шареният папагал“ се върна в нормалния космос, той вече се разпръскваше. Изхвърчахме от хиперпространството сред мъгла от изкривени частици. Нямаше много прощални купони, всички бяхме прекалено отдалечени. „Октомврийски гарван“ беше излязъл на пет милиона километра от „Папагала“, далеч от равнината на пръстените. Едва се различаваше като капчица живак и блещукаше над полюса, фраските не празнуваха. Водени от „Василиск“, те вече бяха изчезнали сред пръстените.

Бяхме изгубили няколко кораба, „Дюлут“, например, и един от Шенандоа, зареял се в неизвестността, предаден от някакво изхълцване на Двигателя. Други пък бяха претърпели странни преобразувания. Видях един „Навахо Скорпиън“, който беше разсечен надве, и онзи „Белерофонт“ с товар от машинни части, които се бяха превърнали в пет хиляди тона гнили мрежи.

Слязох от „Папагала“ на Енкелад. Не се зарадваха, че ги напускам толкова скоро, но щяха да се връщат до Марс и не виждах никакъв смисъл да отивам с тях. Намирах се на човешката граница, можех да пилотирам всичко от такси до крайцер, имах спестени кредити и разполагах с времето си. Бях свободна.

Изкачихме се на хълма Арауак над града и вперихме поглед към дивия север, където ледените вулкани замъгляваха мрачния хоризонт със заскрежен дим. Трикарико посочи към обсерваториите, искрящи като кристали сред далечните скали. Показа ми блестящите кули на ламасарая на Светото бдение на Пълното сливане. Дълго го прегръщах и целувах. Беше съкрушен. За последен път сплетох косата му.

Пръстените разсичаха небето надве, ветрило от дъги във всички багри на есента, и насред тях — Сатурн, като бъдещето, огромен, незрял.